— Сузана няма нищо против — рече тихичко безногата жена. — Сузана е на същото мнение. Сузана само възразява срещу това да я влачат напред-назад като раздрънкан ауспух.
Стрелеца я погледна и й се усмихна с благодарност (макар и малко разсеяно) — през последните няколко дена сякаш се бе дистанцирал от нея, — след което отново насочи вниманието си към Бил.
— Питам се дали имаш някаква количка, която мога да дърпам? Защото трябва да вземем провизии… а и Патрик е прекалено слаб, за да може да върви през цялото време.
Момчето изглеждаше обидено. То вдигна ръка, сви пръстите си в юмрук и стегна бицепса си. Ала резултатът — мъничкото топче (колкото гъше яйце), което се надигна под кожата му — явно го засрами, защото бързо отпусна ръката си.
Тъмнокожата жена се усмихна и го потупа по коляното.
— Не се коси, сладурче. Не е твоя вината, че си прекарал Бог знае колко време затворен като Хензел и Гретел в къщата на вещицата.
— Сигурен съм, че имам нещо такова — каза Бил, — както и захранвана с батерии количка за Сузана. А каквото нямам, мога да го направя. Няма да ми отнеме повече от един-два часа.
Роланд започна да пресмята наум.
— Ако тръгнем оттук пет часа преди здрачаване, ще можем да изминем дванайсет колела до залез слънце. Или петнайсетина километра, с други думи. Още пет дни със същия спокоен ход ще ни доведат до Кулата, към която се стремя през целия си живот. Ще гледам да я достигна по залез, ако е възможно, защото в сънищата ми винаги съм я съзирал така. Какво мислиш, Сузана?
В този миг гласът вътре в нея — онзи глас от дълбините — прошепна: „Четири нощи. Още четири нощи, в които да сънуваш. Това трябва да е достатъчно. Навярно дори повече от достатъчно.“ Естествено, нямаше да мине без намесата на ка. Ако наистина се бяха изплъзнали от влиянието й, това нямаше — и не можеше — да се случи, ала Сузана си мислеше, че ка бе в състояние да достигне навсякъде — даже и до Тъмната кула. Навярно дори бе въплътена в Тъмната кула.
— Чудесно — смутолеви безногата жена.
— Патрик? — попита Роланд. — Ти какво ще кажеш?
Художникът вдигна рамене и махна с ръка, без да отделя поглед от скицника си. „Както кажете“, гласеше жестът му. Сузана предполагаше, че новият им спътник знае малко за Тъмната кула и пет пари не дава за нея. Защо изобщо трябваше да му пука за нея? Бе освободен от чудовището и коремът му беше пълен. Това му бе напълно достатъчно. Беше изгубил езика си, ала за сметка на това пък можеше да си рисува на воля. Жената бе сигурна, че за Патрик сделката изглеждаше дори справедлива. Ала въпреки това… въпреки това…
„На него също не му е писано да стигне дотам. Нито на него, нито на Ко, нито на мен. Ала какво ще стане с нас тогава?“
Не знаеше, но колкото и странно да изглеждаше, това не я интересуваше особено. Ка щеше да каже. Ка и сънищата й.
ЧЕТИРИ
Час по-късно тримата човеци, рунтавелкото и Бил роботът се скупчиха около една количка, която изглеждаше като по-голяма версия на луксозното такси на Хо Фат. Колелата бяха високи, ала тънки, и се въртяха с шеметна бързина. Сузана си каза, че дори и да бе натоварена до краен предел, сигурно щеше да се движи леко като перце. Поне докато Роланд не се умореше, де. Продължителното й теглене по някое нагорнище със сигурност щеше да изцеди силите му, но нали все пак храната им щеше да намалява и „Хо Фат 2“ да става все по-лека… пък и едва ли ги чакаха кой знае какви баири. Бяха стигнали до прерийните земи; всички покрити със сняг и дървета стръмнини бяха останали зад тях. Що се отнася до нея, Бил я снабди с електромобил, който напомняше повече на скутер, отколкото на количка за голф. Дните, в които я влачеха назад-напред („като раздрънкан ауспух“) явно вече бяха част от миналото.
— Ако ми дадете още половин час, ще мога да загладя това — каза Бил, прокарвайки трипръстата си метална ръка по грапавия ръб, където бе отрязал предната половина на някогашната вагонетка, която се бе превърнала в „Хо Фат 2“.
— Казваме ти благодаря, сай, ала няма да е необходимо — рече Роланд. — Ще метнем няколко кожи отгоре му и ще стане тип-топ.
„Гори от нетърпение да тръгне — помисли си Сузана. — Напълно го разбирам — след цялото това време… Мен също не ме свърта повече тук, след като знам колко сме близо.“
— Щом казвате, нека бъде тъй — въздъхна Бил. По тона му си личеше, че е натъжен от заминаването им. — Мисля, че просто не искам да си тръгнете. Кога ли ще видя хора отново?