Пътешествениците мълчаха. Не можеха да отговорят на въпроса му.
— На покрива има изключително мощна сирена — каза Бил, сочейки към Федералния. — Не знам за какви точно аварии е трябвало да сигнализира — радиация или нападения, — но знам, че се чува поне на сто колела оттук, а може и повече, ако вятърът духа в подходящата посока. Ако видя юнака, който ви следва, или сензорите за движение го засекат, ще я включа. Почти съм сигурен, че ще я чуете.
— Благодаря ти — каза Роланд.
— Ако бяхте взели камиона, лесно щяхте да го оставите да ви диша праха — изтъкна роботът. — Щяхте да стигнете до Кулата, без да го зърнете повече.
— Право казваш — рече Стрелеца, ала не промени решението си, за което Сузана му беше благодарна.
— Какво ще предприемете с онзи, когото наричате Червения му баща, ако той наистина владее Кан’-Ка Но Рей?
Роланд поклати глава, макар че вече бе обсъждал това със Сузана. Предполагаше, че могат да заобиколят Кулата от разстояние и да се приближат до подножието й от такава посока, че Пурпурният крал да не може да ги види. Ала щяха да разберат дали това е възможно едва след като стигнеха до Кулата и проучеха прилежащия й терен.
— Ами, ако Господ е рекъл, ще вали — каза роботът, известен някога като Бил Пелтека, — или поне така обичат да казват старите хора. Най-вероятно ще ви видя отново, но това ще стане чак на полянката в края на пътя. Стига на роботите да им е позволено да отиват там, разбира се. Силно се надявам да е така, защото там има мнозина, които копнея да зърна отново.
Металният човек говореше толкова безнадеждно, че Сузана се приближи до него и вдигна ръце, за да я вдигне, без да си мисли колко абсурдно бе желанието да прегърнеш един робот. Ала го направи, и то доста пламенно. Бил я бе накарал да забрави за злобния Анди от Кала Брин Стърджис и дори само заради това си струваше да го прегърне. Докато титаниевите му ръце се сключваха зад гърба й, безногата жена си помисли, че може с лекота да строши гръбнака й, стига да поиска, но Бил беше изключително нежен.
— Дълъг живот и приятни нощи, Бил — рече тя. — На добър час!
— Благодаря ви, мадам — каза той и я положи на земята. — Бъ-бъ-бъ, бла-бла-бла… — Фиууууууу! — Той се удари по главата. — Благодаря ви от все сърце. — Кратка пауза, след която продължи: — Наистина оправих пелтеченето си, ала както ви казах, не съм изцяло лишен от чувства.
ПЕТ
Патрик изненада и двамата, като вървя почти четири часа до електрическия скутер на Сузана, преди да се умори и да се качи на „Хо Фат 2“. Бяха наострили уши за сирената, която щеше да ги извести за появата на Мордред, ала не я чуваха, въпреки че вятърът духаше в тяхната посока. Малко преди залез слънце оставиха и последните снежни преспи зад гърба си. Теренът ставаше все по-равнинен и сенките им се простираха далеч пред тях.
Когато най-накрая спряха за нощувка, Роланд насъбра достатъчно съчки за огъня и Патрик, който бе заспал, се събуди, за да похапне солидна порция виенски наденички и печен боб. (Като го видя с какъв апетит гълта боба, Сузана си напомни да постели кожите си по-далеч от него и от подветрената му страна.) Тя и Ко също си хапнаха добре, но Стрелеца почти не докосна храната си.
Когато приключиха с вечерята си, Патрик отново взе албума си, ала щом видя в какво състояние е моливът му, се намръщи и протегна ръка към тъмнокожата жена. Тя веднага разбра какво иска и бръкна в торбата си, за да извади стъкленото бурканче — беше го запазила, защото там бе единствената им острилка и тя се боеше да не я изгубят. Естествено, Роланд можеше да наостри моливите му с ножа си, ала това щеше да се отрази на формата на върховете им. Сузана изсипа съдържанието й в шепата си и затърси острилката сред гумичките и кламерчетата, след което я подаде на Патрик. Момчето наостри графита с няколко бързи завъртания, върна й я и отново се захвана с рисуването си. За миг безногата жена остана загледана в розовите гумички и отново се зачуди защо Дондейл си бе играл да ги отстранява. За да дразни момчето? Ако бе така, явно не бе успял. Много по-късно, когато (и ако) изумителната връзка между мозъка и пръстите му закърнееше, гумичките можеха да му потрябват, ала засега всяка негова грешка се превръщаше в блестяща идея.
Той не рисува дълго. Когато Сузана го видя как клюма над скицника под оранжевото зарево на залязващото слънце, тя взе блока от ръцете му и положи момчето в задната част на „Хо Фат 2“ (бяха подпрели предната част на количката на един голям камък), зави го внимателно с кожите и го целуна по бузата.