Изведнъж Патрик се протегна унесено и докосна пъпката до устата й. Тъмнокожата жена потръпна, ала стисна зъби и остана на мястото си, за да не събуди художника. Циреят отново бе хванал коричка, но пулсираше болезнено под нея и всяка усмивка сякаш раздираше кожата й. Накрая ръката на Патрик се отпусна покрай тялото му и момчето заспа дълбоко.
Роланд наблюдаваше замислено звездите.
— Какво виждаш? — попита го тя.
— А ти? — контрира я мъжът.
Тя погледна небесния пейзаж.
— Ами — започна, — виждам Старата звезда и Старата мечка, но имам чувството, че са се преместили на запад. А това там — о, боже! — Тя го хвана за наболите, покрити с остра четина бузи (все не можеше да му поникне нормална брада) и завъртя главата му. — Това не беше там, когато потеглихме от Западния океан, сигурна съм в това, Роланд! Това съзвездие е от нашия свят — казва се Голямата мечка!
Нейният дин кимна.
— А някога, според най-старите книги в библиотеката на баща ми, то се е виждало и в небето на нашия свят. Наричало се е Черпакът на Лидия. Ето че отново е тук. — Той се обърна към нея и Сузана забеляза усмивката му. — Поредният знак на живота и възраждането. Представям си как се чувства Пурпурният крал, когато погледне нагоре и го види точно над главата си!
ШЕСТ
Малко след това тъмнокожата жена заспа. И засънува.
СЕДЕМ
Отново в в Сентрал Парк, а небето над главата й е яркосиво от първите снежинки, които прехвърчат наоколо; наблизо обаче пеят не „Тиха нощ, свята нощ“ или „Що за дете е това“, а Оризовата песен: „Оризия ще гледа, оризо-ни зелен-о, буйно избуе-но, буйно и зелен-о! Ком-ком-кома-ла! Ком-ком-комала!“ Тя маха шапката си, изплашена да не би и тя да се е променила, но на нея все още пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА!“ и
(тук няма двойници)
Сузана е доволна.
Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. И двамата са гологлави — тя е взела шапките им. Тя е съчетала шапките им.
На пуловера на Еди пише: „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“
А на този на Джейк: „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“
Това не е нещо ново, ала когато поглежда към алеята, водеща до Пето Авеню, дъхът и спира. Там има врата, висока поне два метра, която изглежда изработена от солидно желязно дърво. Дръжката е от масивно злато и върху нея е гравиран някакъв символ, който съумява да разпознае, макар и след напрегнато взиране. Два кръстосани молива. „Еберхард-Фабер 2“, без всякакво съмнение. С отстранени гумички.
Еди й подава чаша горещ шоколад. Идеалната чаша горещ шоколад, mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.
— Заповядай — казва й Еди. — Донесъл съм ти горещ шоколад.
Тя не обръща никакво внимание на предложената чаша, защото е погълната от вратата.
— Като онези на плажа е, нали? — пита тя.
— Да — казва Еди.
— Не — казва Джейк в същото време.
— Сама ще разбереш — казват двамата едновременно и се усмихват един на друг.
Сузана минава покрай тях. Вратите, през които Роланд ги беше изтеглил, бяха обозначени със следните надписи: „ЗАТВОРНИКЪТ“, „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“ и „УБИЕЦЪТ“, докато на тази се вижда
Под тези йероглифи пише:
ХУДОЖНИКЪТ
Тъмнокожата жена се обръща, ала Еди и Джейк вече ги няма.
Сентрал Парк също го няма.
Тя се намира сред руините на Луд и се взира в опустошените земи.
В този миг до слуха й достигат четири думи, понесени на крилете на студения и хапещ вятър:
— Не остана… време… побързай…
ОСЕМ
Тя се събужда, обзета от паника, и си мисли: „Трябва да го изоставя… и най-добре да го сторя, преди да съм зърнала Тъмната кула. Ала къде ще отида? И как мога да го оставя да се изправи сам срещу Мордред и Пурпурния крал? Нима Патрик би могъл да му помогне?“
Тази идея я накара да се замисли над следното — стигнеше ли се до сблъсък, Ко щеше да се окаже много по-ценен за Роланд, отколкото момчето. Рунтавелкото бе доказал куража и издръжливостта си в множество схватки и бе достоен да се нарича стрелец, ако имаше револвер и ръка, с която да стреля. Патрик, от друга страна… Патрик беше рисувач. Вярно, че беше бърз като светкавица, ала едва ли можеше да убива със своите моливи, дори и да бяха подострени като игли.