Сузана се надигна. Роланд, който се беше облегнал от другата страна на малкия й скутер и стоеше на стража, не забеляза нищо. Тя и не искаше да забележи, защото това би довело до излишни въпроси. Жената се отпусна назад, загърна се по-плътно с кожите и се замисли за първия си лов. Помнеше как самецът-годинак бе свърнал рязко и беше препуснал точно към нея и как тя го бе обезглавила с оризията си. Помнеше свистенето, прорязало слуха й, когато чинията бе литнала в хладния въздух — издаваха го малките приспособления, подобни на острилки, прикрепени към долната й част. Мислеше си, че съзнанието й
266
се опитва да направи някаква връзка, ала бе прекалено уморена, за да може да определи посоката на мислите си. А навярно просто се престараваше. Дори и така да беше, нямаше какво да стори по въпроса.
И все пак имаше едно нещо, което знаеше със сигурност, и престоят й в Кала Брин Стърджис й бе помогнал за това. Значението на йероглифите, изписани на вратата, беше „НЕОТКРИТА“.
„Не остана време. Побързай.“
На следващия ден започнаха риданията.
ДЕВЕТ
Храстите, зад които облекчаваше нуждите си (и изливаше сълзите си, когато не можеше да ги задържа повече), все още бяха много, ала земята ставаше все по-равнинна и открита. Около пладне на втория ден, откакто се разделиха с Бил робота, Сузана забеляза нещо като огромна сянка на облак да пресича земята пред тях, само дето небето бе лазурносиньо. След известно време тъмното петно започна да се движи по такъв начин, по който никой нормален облак не би могъл. Жената затаи дъх и спря електрическия си скутер.
— Роланд! — извика тя. — Отпред има стадо биволи, а може и да са бизони! Абсолютно сигурна съм!
— Така ли мислиш? — попита Стрелеца. По тона му си личеше, че не проявява интерес. — Наричахме ги „банноци“. Стадото е достатъчно голямо.
Патрик седеше в задната част на „Хо Фат 2“ и рисуваше с трескава бързина. Бе хванал молива с цяла длан и нанасяше щрихи. Сузана можеше да подуши облаците прах, които вдигаше нарисуваното от него стадо, макар да й се струваше, че художникът си е позволил свободата да го премести десетина километра по-близо, освен ако зрението му не бе доста по-добро от нейното. Което бе напълно възможно. Както и да е, след малко очите й се адаптираха и тя вече бе способна да разгледа животните. Не можеше да откъсне поглед от големите им рошави глави и черните им очи.
267
— В Америка вече от сто години няма толкова големи стада бизони — въздъхна тя.
— Наистина ли? — Отново същата липса на интерес. — Бих казал, че тук има много такива стада. Ако някои от тях се доближат на един изстрел разстояние, нека застреляме два. Бих искал да вкуся малко прясно месо, което да не е еленско. А ти?
Тя само се усмихна. Роланд също й се усмихна. Внезапно бе осенена от мисълта, че съвсем скоро пътищата им ще се разделят и тя няма да го види никога повече — този мъж, когото бе смятала за мираж или демон, преди да го опознае ан-тет и дан-дин. Еди беше мъртъв, Джейк беше мъртъв, а съвсем скоро и Роланд от Гилеад щеше да изчезне завинаги от живота й. Дали Стрелеца щеше да умре? Ами тя?
Тъмнокожата жена вдигна поглед към яркия слънчев диск и остана известно време с полупритворени очи; не искаше спътникът й да разбира истинската причина за сълзите й. Продължаваха да вървят на югоизток през тази необятна и пуста земя, към непрекъснато усилващото се пулсиране (туп-туп-туп), излъчвано от Тъмната кула — оста, около която се въртяха всички светове и самото време.
Туп-туп-туп.
Комала-ела-ела, краят вижда се сега.
Тази нощ тя пое първата стража, след което събуди Роланд в полунощ.
— Мисля, че е някъде тук — рече безногата жена, сочейки на северозапад. Нямаше нужда да дава повече обяснения — можеше да става въпрос единствено за Мордред. Всички други бяха изчезнали. — Дръж очите си отворени на четири.
— Обещавам — прошепна нейният дин. — А ако ти чуеш изстрел, веднага да се събудиш.