Беше неин ред да поеме първата стража на третата нощ и тя тъкмо се взираше назад в посоката, от която бяха дошли — на северозапад по Тауър Роуд, — когато някаква ръка изведнъж я сграбчи за рамото. Ужасът подскочи като човече на пружинка и тя се обърна рязко
(той е зад мен, о, Боже Господи, Мордред се е промъкнал зад мен и е във формата на паяк!),
а ръката й се стрелна към револвера и го извади от кобура със светкавична бързина.
Патрик се отдръпна от нея — лицето му бе изкривено от страх, а ръцете му бяха протегнати напред в жалък опит да се защити. Ако бе извикал, със сигурност щеше да събуди Роланд и тогава всичко би се развило по различен начин, ала момчето беше прекалено изплашено, за да изкрещи. Той само изхъхри и това бе всичко.
Жената прибра револвера, показа му празните си ръце, след което го придърпа към себе си и го прегърна. Отначало Патрик бе малко скован — още се страхуваше, — но постепенно се отпусна.
— Какво има, скъпи? — попита го тя полугласно, след което използва думите на Роланд, без дори да го осъзнае: — Какво те терзае?
Художникът се отдръпна от нея и посочи на север. Отначало Сузана не можа да разбере какво искаше да й каже, но сетне забеляза танцуващите оранжеви светлинни. Тя прецени, че се намират поне на седем километра от тях, и се зачуди как не ги е забелязала досега.
Със същия тих глас, за да не събуди Стрелеца, тъмнокожата жена рече:
— Това са само блуждаещи огънчета, захарче — нищо не могат да ти сторят. Роланд ги нарича таласъми, ала няма защо да се боиш от тях. По-скоро са нещо като огньовете на Свети Елм…
Ала Патрик никога не беше чувал за огньовете на Свети Елм; Сузана прочете това в неуверения му поглед. Тъкмо възнамеряваше да му каже, че е в абсолютна безопасност и таласъмите няма да се приближат, когато забеляза, че те започнаха да се отдалечават и съвсем скоро напълно изчезнаха. Навярно ги бе прогонила със силата на мисълта си. Навремето би се изсмяла на подобна идея, но Средният свят бе променил възгледите й за доста неща.
Патрик започна да се отпуска.
— Защо не се опиташ да поспиш, миличък? Трябва да си почиваш — каза му Сузана. Тя също се нуждаеше от сън, ала се боеше да затвори очи. Скоро щеше да събуди Роланд, да заспи и онзи сън отново щеше да я навести. Призраците на Еди и Джейк щяха да се вторачат в нея, по-настоятелни от всякога, искайки от нея да узнае нещо, което тя нито знаеше, нито можеше да узнае.
Момчето поклати глава.
— Не ти ли се спи?
Той повтори жеста си.
— Защо не порисуваш малко? — Рисуването винаги го успокояваше.
Патрик се усмихна, кимна и веднага отиде до „Хо Фат 2“ за скицника си, стъпвайки на пръсти, за да не събуди Роланд. Сузана се усмихна. Момчето винаги имаше желание да рисува; тя предполагаше, че едно от нещата, които го бяха запазили жив в колибата на Дондейл, беше обстоятелството, че вампирът му бе подхвърлял от време на време по някой скицник и моливи. Патрик бе същият наркоман като някогашния Еди, само че неговата дрога бе графитът.
Момчето седна и започна да рисува. Сузана отново насочи вниманието си към близките околности, ала изведнъж по тялото й пробягаха тръпки, сякаш тя бе тази, която бе наблюдавана. Жената си помисли отново за Мордред, но после се усмихна (от което я заболя; пъпката се бе подула). Не Мордред, а Патрик. Патрик я наблюдаваше.
Патрик я рисуваше.
Тя остана неподвижна около двайсет минути, преди любопитството й да надделее. За Патрик двайсет минути бяха достатъчни да нарисува „Мона Лиза“ или дори купола на базиликата „Свети Павел“. Тръпките, пробягващи по тялото й, бяха толкова странни, че сякаш имаха не умствен, а физически характер.
Тъмнокожата жена пристъпи към него, ала Патрик притисна скицника към гърдите си с необичайна стеснителност. По погледа му обаче си личеше, че иска тя да погледне. Тя си каза, че това, което се чете в очите му, е любов, но любов към онази Сузана, която току-що е нарисувал.
— Хайде, захарче — рече тя и хвана скицника. За нищо на света обаче нямаше да го изтръгне от ръцете му — той бе художникът и решението да покаже творбата си трябваше да е изцяло негово. — Моля те!
Момчето продължаваше да притиска скицника към гърдите си. Накрая склони и й го подаде — също така срамежливо, без дори да погледне към нея. Сузана го взе и сведе очи към листа. Картината бе прекрасна — толкова прекрасна, че тя затаи дъх. Големите й очи. Високите й скули, които баща й наричаше „тези съкровища от Етиопия“. Пълните й устни, които Еди толкова обичаше да целува. Това беше тя, нарисувана до съвършенство… но същевременно беше и нещо повече от нея. Никога не си бе мислила, че любовта може да струи толкова силно от някакви линии, направени с молив, но това наистина беше любов, о, да, кажете „амин“; любовта на момчето към жената, която го бе спасила, която го бе измъкнала от тъмната дупка, където със сигурност щеше да умре. Той я обичаше и като майка, и като жена.