Патрик взе гумичката, която тъмнокожата жена му предлагаше, и я завъртя между пръстите си, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно. Сузана бе сигурна, че не е така, ала колко ли време бе изтекло, откакто за последен път бе докосвал молив с гумичка? Кога бе имал последния шанс да се отърве от своя мъчител веднъж завинаги? И защо Дондейл не го беше убил още тогава?
„Защото вампирът е мислел, че след като отстрани всички гумички, вече ще бъде в безопасност, ето защо“ — каза си тя.
Патрик я гледаше озадачено. Явно започваше да се тревожи.
Тъмнокожата жена седна до него и му посочи тъмното петънце. Сетне улови китката на момчето и я приближи до листа. Отначало той се противеше, ала после се отпусна и предаде ръката, държаща гумичката, изцяло във властта на Сузана.
Тя си помисли за онази голяма сянка, която не беше никаква сянка, а огромно стадо рунтави животни, които Роланд бе нарекъл „банноци“. Спомни си как бе помирисала праха, когато Патрик бе започнал да рисува праха. После се сети и за това как стадото сякаш се бе приближило, когато момчето го бе нарисувало по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Тогава си беше помислила, че очите й са се адаптирали, ала сега се удиви на собствената си глупост. Сякаш очите можеха да се нагаждат към обекти на далечни разстояния, тъй както се адаптираха към тъмнината.
Не, просто Патрик ги бе преместил по-близо. Беше ги преместил по-близо, като ги бе нарисувал по-големи.
Когато ръката, държаща розовата гумичка, почти докосна хартията, жената отдръпна пръстите си — художникът трябваше да свърши сам цялата работа, бе абсолютно сигурна в това. Тя отново му показа с жестове какво иска, той отново не я разбра и Сузана повтори пантомимата си, сочейки пъпката край устата си.
— Накарай я да изчезне, Патрик — рече, изненадана от увереността си. — Грозна е, затова я накарай да изчезне. — Отново започна да жестикулира, сякаш търкаше нещо във въздуха. — Изтрий я.
Този път момчето я разбра — безногата жена видя блясъка в очите му. Той вдигна гумичката — беше идеално розова, без нито едно петънце от графит по нея — и изгледа Сузана с вдигнати вежди, като че ли я питаше дали е сигурна за това, което иска.
Тя кимна.
Патрик допря гумичката до нарисуваното петънце и започна да го търка — отначало доста колебливо, ала щом видя какво става, заработи с доста по-голяма самоувереност.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Сузана отново усети познатите тръпки, но за разлика от преди, когато обливаха цялото й тяло, сега бяха концентрирани само на едно място — вдясно от устните й. Когато движенията на Патрик станаха по-енергични, тръпките отстъпиха място на нетърпим сърбеж и тя трябваше да забие нокти в земята, за да не започне да се чеше като обезумяла. Желанието беше толкова силно, че й се искаше буквално да разкъса цирея, ако ще и оттам да изригнеше фонтан от кръв.
„Ще свърши до няколко секунди, трябва да свърши, трябва, о, мили Боже, моля те, НЕКА СВЪРШИ ПО-СКОРО…“
Междувременно Патрик сякаш напълно бе забравил за нея. Той се взираше съсредоточено в рисунката си, а косата му беше паднала над лицето му, засенчвайки по-голямата част от него. Явно бе погълнат изцяло от новата си играчка. Той триеше внимателно… сетне малко по-силно (сърбежът се усили)… след което движенията му отново станаха нежни и прецизни. Сузана искаше да запищи — вече я сърбеше навсякъде. Главата й пламтеше, както и очите й — сякаш ято комари се бяха напъхали под тях и я хапеха болезнено, — а зърната на гърдите й се бяха втвърдили до такава степен, че й причиняваха неизмерима болка.
„Ще се разнищя, не мога повече, не издържам, трябва да се разпищя…“
Тя си пое дъх, за да направи точно това, когато сърбежът внезапно изчезна. Болката също изчезна. Безногата жена посегна към бузата си, ала изведнъж се поколеба и ръката й застина във въздуха.
„Не смея.“
„По-добре го направи! — възмути се Дета. — След ’сичко, през което премина — през което преминахме — би трябвало да имаш достатъчно кураж да пипнеш собствената си мутра, жълта кучко!“
В този миг пръстите й се допряха до кожата й. До гладката й кожа. Пъпката, която й бе създала такива главоболия, откакто бяха напуснали Тъндърклап, най-накрая беше изчезнала. И Сузана знаеше, че когато се погледне в огледалната повърхност на някое езерце (или дори локвичка), нямаше да види дори и белег на мястото й.