В този миг художникът нададе вик и двамата мигом се обърнаха към него. Той бе вдигнал скицника във въздуха, така че да видят какво е нарисувал. Сузана си помисли, че това е съвършено копие на Неоткритата врата. Върху нея пишеше „ХУДОЖНИКЪТ“ и дръжката бе направена от лъскав метал, лишен от каквито и да е инкрустации, но това нямаше никакво значение. Тъмнокожата жена беше премълчала за кръстосаните моливи, защото единствената функция на този символ бе да я накара да прозре какво точно трябва да стори.
„Само карта не ми нарисуваха“ — помисли си тя и се зачуди защо всичко трябва да е толкова трудно и толкова тайнствено, ала знаеше, че никога няма да открие задоволителен отговор… освен че такава бе човешката природа, нали така? Важните отговори никога не идваха лесно.
Патрик отново извика — този път в интонацията му се долавяха въпросителни нотки. Сузана внезапно си даде сметка, че горкото дете навярно умира от притеснения, и то съвсем оправдани — току-що бе изпълнил първата си поръчка и искаше да узнае дали неговият patrono d’arte е доволен от нея.
— Чудесна е, Патрик — похвали го безногата жена. — Направо страхотна!
— Да — съгласи се Роланд и взе скицника. Вратата изглеждаше също като онези, на които се бе натъкнал, докато бродеше край брега на Западния океан, а силите му се топяха от отровните ухапвания на чудовищните ракообразни. Сякаш бедното, лишено от език същество беше надзърнало в главата му и бе видяло истинския образ на някоя от тези врати, преди да я сътвори на белия лист.
Междувременно Сузана се оглеждаше отчаяно наоколо и когато запълзя към края на светлия периметър, Стрелеца трябваше да й извика рязко, напомняйки й, че Мордред навярно дебне нейде в мрака, а мракът е негов приятел.
Въпреки че изгаряше от нетърпение да зърне час по-скоро вратата, тя послуша спътника си, тъй като си спомняше много добре какво се бе случило с майката на Мордред и колко бързо от тялото й не бе останало нищо друго освен една куха обвивка. Връщането й причини почти физическа болка. Роланд й бе казал, че очаква да зърнат Кулата в края на утрешния ден. Тъмнокожата жена се опасяваше, че ако я зърне, навярно ще попадне под властта й и ще се поддаде на вълшебството й. Сега все още имаше възможност за избор — между вратата и Кулата — и бе твърдо решена да избере вратата, ала с всеки изминал ден влиянието на Кулата ставаше все по-силно, а пеещите гласове — все по-сладостни. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално.
— Не я виждам — въздъхна отчаяно тя. — Сигурно съм се заблудила. Сигурно няма никаква проклета врата. О, Роланд…
— Не мисля, че си се заблудила — каза й Стрелеца. Говореше с явна неохота, но като човек, който има дълг за изплащане. И това бе самата истина, каза си мъжът — нали той я бе хванал за врата, издърпвайки я в този свят, където тя бе овладяла изкуството да убиваш, бе открила любовта на живота си и сетне я бе изгубила? Не беше ли отговорен той самият за настоящата й мъка? Не беше ли длъжен да й помогне, ако имаше тази възможност? Желанието му да я задържи до себе си — и по този начин да изложи на риск живота й — си беше чиста проба егоизъм и нещо недостойно за стрелец като него.
Нещо повече — беше недостойно за любовта и уважението, които изпитваше към нея. Сърцето му се късаше при мисълта да я остави да си тръгне — тя бе последното късче от неговия странен и изумителен ка-тет, — но ако тя искаше (и се нуждаеше) от това, щеше да се покори на волята й. И си мислеше, че ще съумее да го стори, тъй като бе видял в рисунката на Патрик нещо, което Сузана бе пропуснала. Не ставаше въпрос за нещо, което беше там, а за нещо, което липсваше.
— Погледни — каза нежно Стрелеца, посочвайки нарисуваната врата. — Виждаш ли колко силно се е старал да ти достави удоволствие, Сузана?
— Да! — кимна безногата жена. — Да, разбира се, но…
— Трябваха му десет минути, за да нарисува тази врата, докато повечето му рисунки, колкото и да са добри, му отнемат не повече от три-четири минути. Нали?
— Не разбирам накъде биеш! — Тя почти изкрещя тези думи.
Патрик притегли Ко към себе си и го прегърна, докато наблюдаваше двамата стрелци с широко отворени, изпълнени с безпокойство очи.
— Толкова се е старал да направи това, което искаш, че тук има само врата. Тя се издига съвсем сама, без нещо, което да я поддържа. Няма… няма…