Умът му затърси трескаво правилната дума. След няколко секунди призракът на Ванай я прошепна в ухото му:
— Няма контекст!
За момент тъмнокожата жена продължи да го гледа озадачено, след което пламъчето на прозрението малко по малко започна да проблясва в очите й. Междувременно Роланд сложи ръка на рамото на Патрик и му каза да разположи вратата зад електрическата количка за голф на Сузана, която тя наричаше „Хо Фат 3“.
Момчето с радост се подчини. Най-малкото поставянето на „Хо Фат 3“ пред вратата му даде основания да използва гумичката си. Този път работеше доста по-бързо — почти безгрижно, би казал някой страничен наблюдател, — ала Стрелеца стоеше точно пред него и не мислеше, че Патрик е пропуснал и един-единствен щрих в изображението на малката количка. Накрая нарисува единичното й предно колело и отблясъците от пламъците, играещи по калника му. Сетне остави молива и в същия миг въздухът потрепери. Роланд усети хладния полъх на внезапно появило се течение, а пламъците, които до този момент се издигаха право нагоре, изведнъж се наклониха настрани. След секунда неочакваният порив на вятъра отмина и огънят отново се издигна към нощното небе, ала обстановката вече не беше същата. На около три метра от огъня, зад електрическата количка, се издигаше вратата, която Роланд бе зърнал за последно в Кала Брин Стърджис — в Пещерата на гласовете.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Сузана изчака до разсъмване, като първо събра вещите си, а после ги захвърли настрани — с какво ли щеше да й помогне оскъдното й снаряжение (без да споменаваме малката кожена торба, в която се намираха вещите й) в Ню Йорк? Хората щяха да й се присмеят. Не че без тях нямаше да й се присмеят… или да побягнат с писъци при вида й. Тази Сузана Дийн, която щеше да се появи от нищото в Сентрал Парк, нямаше да изглежда като студентка или богата наследница, нито пък като Шийна, Кралицата на джунглата. Не, цивилизованите хора навярно щяха да я сметнат за беглец от някой цирк на уродите. И след като минеше през тази врата, щеше ли да има връщане назад? Никога. Ни-ко-га.
Ето защо тя остави снаряжението си и просто зачака. Когато първите лъчи на изгрева обагриха с бялото си сияние източния хоризонт, тя извика Патрик и го попита дали иска да тръгне с нея. Дали иска да се върне в света, от който е дошъл, или в някой подобен на него, рече му тя, макар и да знаеше, че художникът едва ли си спомня този свят — или беше похитен твърде малък, или травмата от отвличането бе заличила спомените му.
Момчето погледна първо към нея, а сетне и към Роланд, който бе приклекнал наблизо и го наблюдаваше.
— Както прецениш, синко — каза Стрелеца. — Можеш да отидеш където си поискаш. Макар че там, където тя иска да отиде, ми изглежда най-добре.
„Той иска Патрик да остане“ — помисли си безногата жена и се ядоса. После Роланд я погледна и поклати глава. Тя не бе сигурна какво точно означава това, ала си помисли, че…
Не, не просто си помисли. Знаеше много добре какво означава. Стрелеца искаше да й покаже, че крие истинските си мисли от младия художник. Че крие истинските си желания. Беше го чувала да лъже (най-забележителна в това отношение беше срещата с жителите на Кала Брин Стърджис преди появата на Вълците), ала никога не го бе хващала в лъжа пред нея. Пред Дета може би, но не и пред нея. Нито пък пред Еди или Джейк. Имаше случаи, когато бе премълчавал част от онова, което знаеше, но да ги излъже в лицето… Не. Те бяха ка-тет и Роланд винаги бе играл открито. Това бе самата истина.
Патрик вдигна скицника си и написа следното:
Ще остана. Страх ме е да ходя на някво ново място.
И сякаш за да подчертае какво точно има предвид, той отвори уста и посочи към липсващия си език.
Това на лицето на Роланд облекчение ли беше? Сузана изведнъж изпита силна омраза към някогашния си дин.
— Добре, Патрик — каза тя, опитвайки се да не издава чувствата си. Дори се протегна и го потупа по ръката. — Разбирам как се чувстваш. Не отричам, че хората могат да бъдат жестоки… жестоки и зли… ала има и много, които са добри. Чуй ме добре — аз няма да тръгна преди разсъмване. Ако промениш решението си, предложението ми остава в сила.
Младият художник кимна. „Бъди доволен, че ня’а да се опитам да променя решението ти, копеленце малко — помисли си ядосано Дета. — Дъртият бял пръч сигур също е ’ного доволен.“