Тя се отдръпна и устните им се разделиха.
— Ще можеш ли да я отвориш за мен? — попита жената.
Роланд се приближи до вратата и хвана дръжката. Тя се завъртя с удивителна лекота.
Изведнъж ги лъхна вълна от леден въздух, достатъчно силна, за да отметне назад дългата коса на Патрик. Заедно с нея влетяха и няколко прехвърчащи снежинки. Сузана видя тревата, която бе все още зелена под тънкия слой сняг, както и желязната ограда. Гласовете пееха „Що за дете е това?“, също като в съня й.
Може би това беше Сентрал Парк. Да, може би; Сентрал Парк от някой друг свят покрай оста и макар и да не беше този, в който бе израснала, все пак си приличаше достатъчно с него. Поне на пръв поглед. После щеше да търси разликите.
Ами ако беше, както бе казал Стрелеца, фалшебство?
Ами ако беше тодашният мрак?
— Може да е трик — рече Роланд, сякаш прочете мислите й.
— Животът е трик, а любовта е фалшебство — отвърна му Сузана. — Навярно ще се срещнем отново на полянката в края на пътя.
— Тъй да бъде, щом казваш — рече Стрелеца. Той подгъна десния си крак, заби пета в земята и й се поклони. Ко започна да плаче, ала не помръдна от мястото си до левия ботуш на Роланд. — Сбогом, скъпа моя.
— Сбогом, Роланд — рече тъмнокожата жена, обърна се към вратата, пое си дълбоко дъх и завъртя дясната дръжка. „Хо Фат 3“ се понесе плавно напред.
— Почакай! — изкрещя Стрелеца, ала Сузана нито спря, нито го погледна отново. В мига, в който премина през вратата, тя се затръшна след нея с онзи ужасен, категоричен звук, който му бе до болка познат; сънуваше го, откакто бе бродил в болезнения си транс покрай брега на Западния океан. Пеещите гласове изчезнаха и единственият звук остана самотният вой на прерийния вятър.
Роланд от Гилеад седеше пред вратата, която вече изглеждаше използвана и незначителна. Никога вече нямаше да се отвори. Той покри лице с дланите си. Хрумна му, че ако никога не ги бе обичал, сега нямаше да се чувства толкова самотен. Животът му бе преизпълнен с неща, за които съжаляваше, ала обстоятелството, че бе разтворил сърцето си за Еди, Сузана и Джейк, не бе сред тях. Дори и сега.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
По-късно — защото винаги има „по-късно“, нали? — той направи закуска и изяде насила своята порция. Патрик яде до насита и сетне се оттегли да отиде по нужда, докато Роланд опаковаше снаряжението им.
Третата чиния обаче си стоеше недокосната.
— Ко? — попита Стрелеца, побутвайки я към рунтавелкото. — Няма ли да си хапнеш поне мъничко?
Четириногият му приятел погледна към чинията и направи две крачки назад. Мъжът кимна и изхвърли храната, разпилявайки я по тревата. Навярно не след дълго Мордред щеше да мине оттук и да намери нещичко за себе си.
Потеглиха малко преди пладне — Роланд теглеше „Хо Фат 2“, а Патрик вървеше до него с наведена глава. Скоро пулсът на Кулата отново изпълни главата му. Бяха близо — много близо. Този непоклатим, постоянен ритъм прогони всички мисли за Сузана, за което Стрелеца бе благодарен. Той се отдаде напълно на хипнотизиращото пулсиране и му позволи да залее мислите му и да потопи скръбта му.
„Комала-ела-ела — пееше Тъмната кула отвъд линията на хоризонта. — Комала-ела-ела, Стрелецо, ти при мен ела.
Комала-ела-ела, Роланд, пътешествието ти достигна своя край.“
Втора глава
Мордред
ЕДНО
Дан-тетът ги наблюдаваше, когато дългокосият младеж, с когото пътуваха, сграбчи Сузана за рамото и й посочи оранжевите светлинки, танцуващи в далечината. Мордред видя как тя се извърна рязко, изваждайки един от големите револвери на Бялото му татенце. За миг далекозрящите стъклени очи, които бе намерил в къщата на „Одд’с Лейн“, потрепериха в ръката му — толкова силно бе желанието му Черната му майчица да застреля Художника. Та чувството за вина щеше да я разкъса като острието на тъпа томахавка! Не бе изключено и ужасът от стореното да я обладае до такава степен, че тя да допре дулото на револвера до главата си и да натисне спусъка за втори път! Как ли щеше да реагира Бялото му татенце, когато се събудеше и видеше това?
Ох, децата са такива мечтатели!