Разбира се, нищо подобно не се случи, ала определено си заслужаваше да ги наблюдава. Е, това не беше много лесно, понеже причината за треперенето на бинокъла в ръцете му не се дължеше само на емоционалната му възбуда. Вече бе облечен доста дебело, с няколко ката от човешките дрехи на Дондейл, ала продължаваше да му бъде студено — като изключим моментите, когато го обливаха горещи вълни и той буквално гореше в огъня на треската. И в двата случая — без значение дали му беше горещо или студено — той трепереше като беззъб дядка, седнал пред огнището. Положението ставаше все по-лошо, откакто бе оставил къщата на Джо Колинс зад гърба си. Треската бушуваше в костите му като прериен пожар и Мордред вече не беше гладен (бе изгубил и последните остатъци от апетита си), а болен, болен и болен.
Всъщност дори си мислеше, че умира.
Въпреки това наблюдаваше групичката на Роланд с голям интерес и се зарадва, когато пламъците лумнаха още по-силно, защото така ги виждаше още по-добре. Синът на Пурпурния крал видя как вратата се материализира от нищото, макар и да не можеше да разчете йероглифите, изрисувани на нея. Момчето-паяк прекрасно разбираше, че по някакъв начин Художникът бе отговорен за появата й — каква божествена дарба имаше този човек! Мордред копнееше да го изяде дори и само заради нищожния шанс този талант да се предаде и на него. Колкото и да се съмняваше в това — не биваше да забравя, че духовният аспект на канибализма бе силно надценяван, — нямаше да е зле да провери собственоръчно, нали така?
Той наблюдаваше съвещанието им и не пропусна да забележи молбата й към Художника и Песа и жалния й вой
(ела с мен, не искам да бъда самичка, моля те, ела, бъди така добър, всъщност бъдете така добри, о, моля ви, елате, уиииииии-уааааааа),
и се зарадва на тъгата и гнева й, когато сополивите й молби бяха отхвърлени както от момчето, така и от животното; зарадва се, въпреки че това усложняваше мисията му. (Е, усложняваше бе силно казано, понеже какво толкова можеха да сторят един ням пръдльо и някакъв си пършив пес, когато приемеше паякообразния си облик и направеше своя ход?) За миг Мордред дори се изплаши, че в яда си чернилката можеше да извади револвера си и като нищо да застреля Дъртото му бяло татенце, а той определено не искаше това. Дъртото му бяло татенце си беше само за него. Гласът от Тъмната кула му беше обещал това. Мордред можеше да е болен и умиращ, ала Дъртото му бяло татенце си беше само негово и на никой друг! Черната му майчица да си гледа работата — и без това щеше да го остави да се разлага, без да си гризне нито една хапка! В крайна сметка тя не го застреля — вместо това го целуна. Синът на Краля не искаше да ги гледа как се мляскат — и без друго имаше чувството, че ще повърне, — ето защо остави бинокъла настрана. Той лежеше на земята, притаен в една елшова горичка, и трепереше, умирайки едновременно от студ и горещина, стараейки се да не повърне (предния ден не бе спрял да повръща и сере — мускулите на стомаха още го боляха от неимоверните усилия да изпращат импулси в двете посоки едновременно; от гърлото му се изливаха дебели, слузести ленти, а задникът му бълваше кафява яхния и протяжни пръдни). Когато отново погледна през бинокъла, задницата на електрическото возило на чернилката тъкмо изчезваше през вратата. Нещо бяло се носеше във въздуха — най-вероятно прах, но можеше да е и сняг. Чуваше се и някакво пеене — от този звук му прилоша дори повече, отколкото от целувката между Дъртото му бяло татенце и Черната му майчица. След това вратата се затръшна зад нея, пеенето внезапно секна и стрелецът остана да стои до вратата, притиснал длани към лицето си, уиииииии-уааааааа, хлъц-хлъц. Рунтавелникът се приближи до него и положи дългата си зурла върху единия му ботуш, сякаш за да го утеши — ах, колко трогателно, колко дрисливо трогателно! Започваше да се съмва и Мордред подремна малко. Събуди го гласът на Дъртото му бяло татенце — вятърът духаше откъм неговата страна и момчето-паяк ясно чу думите му:
„Ко? Няма ли да си хапнеш поне мъничко?“ Песът обаче не благоволи да се наплюска и стрелецът разпиля кльопачката, предназначена за малкия пършив рунтавелник. По-късно, след като продължиха напред (Дъртото му бяло татенце дърпаше количката, която роботът бе направил за тях, по коловозите на Тауър Роуд, с клюмнала глава и прегърбени рамене), Мордред пропълзя до бивака им. Той изяде част от разпиляната храна — едва ли беше отровна, след като Роланд я бе приготвил за песа, — но след три-четири хапки спря, защото знаеше, че продължи ли, червата му щяха да избълват всичко навън — на север и на юг. Не можеше да допусне това, ала, от друга страна, все пак трябваше да яде поне мъничко, ако искаше да има сили да ги следва. Тази нощ — тази нощ щеше да се реши всичко, защото утре Дъртото му бяло татенце щеше да достигне Тъмната кула и вече щеше да е прекалено късно. Сърцето му го нашепваше. Ето защо Мордред не се отделяше от жалката групичка и все повече скъсяваше дистанцията помежду им. От време на време тялото му бе разтърсвано от спазми и човешката му външност потрепваше, а чернотата се надигаше застрашително под кожата му; тежкото му палто се издуваше зловещо под натиска на останалите му крайници, които искаха да излязат навън, а сетне увисваше отново, когато момчето едва успяваше да озапти членестоногата си същност, скърцайки със зъби от усилието. Понякога пълнеше гащите си с воняща кафява течност, а друг път успяваше да ги свали своевременно, но и в двата случая изобщо не му пукаше — нали не беше поканен на Жътвения бал, ха-ха! Сигурно поканата му се е изгубила някъде по трасето или са я доставили на грешен адрес, точно така!… После, когато станеше време да ги нападне, щеше да пусне малкия Червен крал на свобода. Случеше ли се сега обаче, бе почти сигурен, че няма да успее да се преобрази отново. Нямаше да има необходимата сила. По-бързият метаболизъм на паяка щеше да раздуха болестта му като горски пожар и това, което го убиваше постепенно, но бавно, щеше да го довърши за отрицателно време. Поради това Мордред се съпротивляваше с всички сили на метаморфозата и следобед се почувства малко по-добре. Пулсът на Кулата ставаше все по-силен и настойчив — същото се случваше и с гласа на Червеното му татенце, който го подтикваше да продължи, да спазва необходимата дистанция, но и да бъде готов да нанесе смъртоносния си удар. Дъртото му бяло татенце спеше по четири часа на нощ от седмици, защото се редуваше да стои на пост с дезертиралата му Черна майчица. Но не Черната му майчица теглеше количката, нали? Не, тя се возеше вътре като кралица Лайнет от Говноландия, хе-хе! Което означаваше, че Дъртото му бяло татенце бе доста уморено, независимо от обстоятелството, че пулсът на Тъмната кула го подтикваше да продължи напред и му вдъхваше сили. Тази нощ Роланд трябваше или да разчита на Художника и Песа да поемат първата стража, или да се нагърби с дежурството и да будува през цялата нощ. Мордред смяташе, че ще може да издържи още една безсънна нощ, просто защото никога вече нямаше да му се налага да изтърпи подобно нещо. Щеше да пропълзи съвсем близко, както бе сторил и предната нощ, и да наблюдава лагера им с далекозрящите стъкла на стария човек-чудовище. И след като всички заспяха, щеше да се преобрази за последен път и да се нахвърли върху тях. Ей го Мордред с пипалата, идва време за разплата! Дъртото му бяло татенце може би изобщо нямаше да се събуди, ала момчето-паяк се надяваше да не стане така. Трябва да се събуди — поне накрая. За да може да разбере какво се случва с него. За да може да разбере, че синът му го е пратил в страната на смъртта часове преди да зърне безценната си Тъмна кула. Мордред стисна юмруци и се загледа в пръстите си, които започнаха да почерняват. Той почувства ужасното, ала несравнимо приятно гъделичкане под кожата си, когато паяковидните му крайници се опитаха да изскочат навън — седем вместо осем, благодарение на ужасногнусната му Черна майчица, която бе едновременно бременна и небременна… Дано се разлагаше с писъци в тодашното пространство за вечни времена (или поне докато някое от чудовищните същества, бродещи там, не я откриеше). Синът на Краля се бореше с промяната и същевременно я насърчаваше с не по-малък плам. Накрая обаче овладя положението и успя да потуши импулса за преобразяване. Доволен, той изпусна победоносна струя газове — пръднята му вонеше невъобразимо, но пък поне беше безшумна. Задникът му се бе превърнал в спукано детско акордеонче, което не можеше да прави нищо друго, освен да хъхри. Пръстите му възвърнаха нормалния си бледорозов оттенък и гъделичкането изчезна. Виеше му се свят от треската, а тънките му ръце (досущ съчки) го боляха ужасно. Гласът на Червения му баща ту се усилваше, ту заглъхваше, но никога не изчезваше напълно: „Ела при мен. Тичай при мен. Приеми истинския си облик. Комала-ела-ела, добри ми синко. Ще сринем Кулата, ще унищожим светлината и ще властваме заедно в мрака. Завинаги.