Роланд би могъл да му каже, че не би трябвало да яде онова, което бе намерил в снега около колибата на Дондейл; Робърт Браунинг би му казал същото. Прокълнат или не, истински кон или не, Липи (която навярно бе кръстена на друга, доста по-известна поема на Браунинг, наречена „Фра Липо Липи“) беше болно животно още приживе, преди Стрелеца да сложи край на живота й с куршум в главата. Ала Мордред бе в паякообразния си облик, когато се натъкна на съществото, което изглеждаше като кон, и едва ли нещо би могло да му попречи да изяде месото. Едва след като възвърна човешкия си вид, синът на Пурпурния крал се зачуди защо по мършавата кранта на Джо Колинс имаше толкова много месо, отгоре на всичко тъй сочно, меко и изпълнено с несъсирена кръв. Все пак лежеше в снега от няколко дни и би трябвало останките му да са замръзнали.
Тогава започна повръщането. Сетне се появи треската, съпроводена от вътрешната борба да не се преобразява, докато не се приближи достатъчно до Дъртото си бяло татенце, за да го разчлени къс по къс. Съществото, чиято поява бе предсказана още преди хиляда години (от манихейците, които мълвяха шепнешком името му), съществото, което щеше да стане получовек и полубог, съществото, което щеше да възвести края на човечеството и завръщането на Първоначалието… това същество се оказа едно наивно, озлобено дете, умиращо поради една-единствена причина — беше си натъпкало тумбака с отровно конско месо.
Ка не можеше да има пръст в това.
ТРИ
Роланд и двамата му спътници не напреднаха кой знае колко през деня, в който Сузана ги изостави. Дори и да не бе планирал да изминат по-малко разстояние, за да могат да достигнат Кулата по залез слънце на следващия ден, Стрелеца пак нямаше да смогне да стигне далеч. Беше обезсърчен, самотен и изтощен до смърт. Патрик също беше уморен, но той поне можеше да се вози, стига да имаше желание за това, и през по-голямата част от деня явно имаше, защото предимно дремеше и рисуваше, излегнал се удобно в „Хо Фат 2“.
Пулсът на Кулата отекваше мощно в главата и сърцето на Роланд, а песента й бе величествена и прелестна, сякаш в нея се преплитаха хиляди гласове, ала дори те не бяха в състояние да свалят оловото от костите му. Изведнъж, докато се оглеждаше за някое закътано местенце, където да спрат и да похапнат мъничко (вече бе късен следобед), той зърна нещо, което го накара да забрави и за умората, и за тъгата си.
Недалеч от пътя растеше дива роза, която си приличаше с онази от запустелия парцел в Ню Йорк като две капки вода. Венчелистчетата й бяха напълно разцъфнали — в пълно противоречие със сезона, който Роланд определяше като много ранна пролет. Коронката й беше бледорозова отвън и тъмночервена отвътре; цветът на сърдечните желания, помисли си мъжът. Той падна на колене пред нея, допря ухо до кораловата чашка и се заслуша.
Розата пееше.
Изтощението си остана — умората от тази страна на гроба не се премахва лесно, — но самотата и скръбта изчезнаха, поне за известно време. Роланд надзърна в сърцето на розата и съзря жълтата й сърцевина — тъй ярка, че не можеше да гледа директно към нея.
„Портата на Ган — помисли си той, без да е уверен какво точно означаваше това, ала знаеше с абсолютна сигурност, че е прав. — Да, Портата на Ган, точно така!“
Тази роза се различаваше от цветето в запустелия парцел по едно — усещането за болест и приглушените дисхармонични гласове ги нямаше. От тази роза буквално струеше здраве, светлина и любов. Тя и всички останали… те… те трябваше да…
„Те хранят Лъчите, нали? Със своите песни и своя аромат. На свой ред Лъчите също ги хранят. Нещо като живо силово поле, което едновременно дава и получава, простиращо се около Кулата. И това е само първият, най-далечният пост. В Кан’-Ка-Но Рей има десетки хиляди рози като тази.“
Стрелеца почувства как му се завива свят от изумление. В следващия миг обаче му хрумна нещо друго, което го изпълни едновременно с гняв и страх; единственият, който можеше да се наслаждава на тази приказна гледка, беше луд. Ако зависеше от него, всички тези рози щяха да бъдат попарени в един-единствен миг.