Някой го докосна колебливо по рамото; беше Патрик, а Ко стоеше до единия му крак. Момчето посочи към обраслата с трева площ около цветето и започна да имитира човек, който се храни. Сетне посочи към розата и дясната му ръка запърха във въздуха, сякаш рисуваше. Роланд не беше кой знае колко гладен, ала другата идея на художника много му хареса.
— Да — рече той. — Ще похапнем тук, а после може да си подремна малко, докато ти рисуваш розата. Всъщност… защо не нарисуваш две картини, Патрик? — При тези думи той му показа двата оцелели пръста на дясната си ръка, за да е сигурен, че момчето ще го разбере правилно.
Младият художник обаче се намръщи и поклати глава — явно не можеше да проумее какво точно се иска от него. Вързаната му коса блестеше на светлината на следобедните слънчеви лъчи. Стрелеца си спомни как Сузана бе измила косата му въпреки протестните викове на момчето. Роланд никога нямаше да се сети за това, ала не можеше да отрече, че сега Патрик изглежда далеч по-добре. Той се загледа в лъскавата му коса и внезапно почувства как мъката по Сузана пробожда болезнено сърцето му. Тъмнокожата жена бе донесла изящество в живота му. Мъжът си каза, че никога досега не си бе давал сметка за това. Защо човек трябваше да разбира какво е изгубил едва когато стане прекалено късно за каквото и да било?
Междувременно имаше Патрик — невероятно талантлив, ала ужасно бавно загряващ.
Роланд посочи към скицника му, сетне към розата. Момчето кимна — тази част му беше ясна. После Стрелеца изправи показалеца и средния пръст на здравата си ръка и отново посочи към скицника. Този път лицето на художника се проясни и той махна последователно към розата, към албума, към Роланд и към себе си.
— Точно така, момчето ми — каза Стрелеца. — Една рисунка на розата за теб и една за мен. Красива е, нали?
Патрик закима и се захвана за работа, докато Роланд приготвяше обяда им. Мъжът отново сложи три чинии на земята и Ко отново отказа да докосне своя дял. Когато се загледа в обрамчените в златисто очи на рунтавелкото, той съзря там такава празнота — и чувство за неизмерима загуба, — от която сърцето го заболя. Ко едва ли щеше да издържи така дълго време — вече бе твърде измършавял. Бе станал голяма скенджа, както навярно би се изразил Кътбърт.
— Защо ме гледаш така? — обърна се Стрелеца към зверчето. — Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност! Какво си ме зяпнал така?
Ала рунтавелкото продължи да го гледа и Роланд разбра, че е наранил четириногия си приятел; колкото и да бе абсурдно, това бе самата истина. Сетне Ко се отдалечи, поклащайки лениво опашката си. Стрелеца почувства внезапното желание да извика след него, ала това щеше да бъде още по-абсурдно, нали? Какво смяташе да направи? Да се извини на един рунтавелко?
Беше едновременно ядосан и недоволен от себе си — никога не бе изпитвал подобни чувства, преди да издърпа Еди, Сузана и Джейк в своя свят. Преди появата им изобщо не бе изпитвал толкова различни чувства — вярно, че емоционалният му живот бе доста ограничен, ала това си имаше своите предимства — поне не се налагаше да си губиш времето в мисли дали трябва да се извиняваш на животните, на които си се развикал.
Роланд приклекна до розата и се надвеси над коронката й, от която извираха успокояващата песен и ярката — изцеляваща — светлина. Изведнъж Патрик му извика, давайки му знак да се премести, за да не закрива цветето, което рисуваше. Това ядоса още повече Стрелеца, ала мъжът се подчини, без да възрази. В крайна сметка нали именно той бе помолил момчето да нарисува розата? Помисли си, че ако Сузана беше тук, щяха да се спогледат, както правят родителите на малко дете след поредната му лудория. Ала нея я нямаше, естествено — тя бе последната и също като Джейк и Еди вече бе напуснала завинаги живота му.
— Добре бе, толкоз ли не можеш да надраскаш една роза, а? — попита Стрелеца, опитвайки се да се пошегува, ала доста неуспешно. В думите му имаше раздразнение и умора.
Патрик обаче не реагира на грубия му тон. „Дали изобщо разбра какво му казах?“ — замисли се Роланд. Нямото момче седеше с кръстосани глезени, подпряло скицника на бедрата си, и изглеждаше изцяло погълнато от работата си. Дори бе оставило недоизядената си порция настрани.
— Не се захласвай прекалено много, че да забравяш да ядеш — каза му Стрелеца. — Чу ли? — Момчето му кимна отнесено и Роланд се изправи. — Смятам да подремна малко, Патрик. Следобедът ще бъде дълъг. — „А нощта дори още по-дълга“ — добави мислено…, макар че се утешаваше със същата мисъл като Мордред — тази нощ щеше да е последната. Не знаеше какво точно го очаква в Тъмната кула в края на полето с розите, ала дори и да успееше да се справи с Пурпурния крал, знаеше със сигурност, че това е последният му поход. Не вярваше, че някога ще напусне Кан’-Ка Но Рей, и това го устройваше напълно. Чувстваше се страшно уморен. И тъжен, независимо от благодатното въздействие на розата.