Докато чакаше съчките да се разгорят и да се превърнат в тлеещи въгленчета, Роланд извади часовника, който му бяха подарили в Ню Йорк. Вчера беше спрял, а го бяха уверили, че батерията ще издържи най-малко петдесет години.
Докато късният следобед постепенно се превръщаше във вечер, стрелките започнаха да се движат назад, макар и много бавно.
Известно време Стрелеца ги наблюдаваше като омагьосан, сетне затвори капачето и се вгледа в сигулите, гравирани там — ключ, роза и Кула. От миниатюрните прозорчета на Кулата бе започнало да се процежда едва забележимо синьо сияние.
„Не са знаели, че ще стане така“ — помисли си той и прибра скъпата вещ в предния ляв джоб на ризата си, като преди това го провери внимателно за дупка (както правеше винаги). Сетне се зае с готвенето и двамата с Патрик си похапнаха добре.
Ко обаче дори не докосна храната.
ШЕСТ
С изключение на нощта, в която бе провел съвещанието си с човека в черно — нощта, в която Уолтър му бе предвещал мрачно бъдеще с помощта на нагласените си карти, — дванайсетте часа, прекарани до пресъхналото поточе, бяха най-дългите в живота на Роланд. Умората, която го бе налегнала, ставаше все по-тежка и мрачна и той имаше чувството, че носи мантия от камъни. Пред очите му се рееха скъпи лица и места — Сюзан, яздеща по Ската, а русата й коса се развява зад гърба й; Кътбърт, който тича по склона на Джерико Хил, крещи и се смее; Алан Джонс, вдигнал чашата си за наздравица; Еди и Джейк, които се борят в тревата, докато Ко подскача около тях и лае радостно.
Мордред беше някъде тук — съвсем наблизо, — ала въпреки това Роланд усети как потъва в дебрите на съня. Всеки път, когато се сепваше и отваряше очи, взирайки се трескаво в мрака, той си даваше сметка, че се е приближил още повече до пропастта на мъртвешкия сън. Всеки път очакваше да зърне как паякът с червения белег на корема връхлита отгоре му — но не виждаше нищо друго освен таласъмите, които танцуваха оранжевия си танц в тъмнината, а единственият звук бе шепотът на вятъра.
„Ала той чака. И дебне. И ако заспя — когато заспя, — ще ни нападне.“
Около три през нощта Роланд се пробуди от дрямка, която съвсем скоро щеше да прерасне в дълбок сън. Той се огледа отчаяно наоколо, търкайки така ожесточено очите си, че в зрителното му поле експлодираха мирки, фудъри и санкофити. Огънят едва тлееше. Патрик лежеше на около пет-шест метра от него до изсъхналия ствол на една топола. От мястото на Стрелеца момчето приличаше на къртичина, покрита с кожи. Ко не се забелязваше никъде. Роланд извика рунтавелкото и не получи никакъв отговор. Тъкмо щеше да стане на крака и да го потърси, когато го зърна отвъд потрепващия кръг светлина — или по-точно блестящите му, обрамчени в златисто очи. Тези очи изгледаха мъжа за момент, след което изчезнаха — Ко или ги бе затворил, или бе пъхнал муцунка под лапите си.
„Той също е уморен — помисли си Роланд, — и това е напълно естествено.“
Въпросът какво ли щеше да се случи с рунтавелкото след утрешния ден се надигна към повърхността на угриженото, изнурено съзнание на Стрелеца, ала той го изтласка надалеч. Мъжът се надигна (ръцете му се стрелнаха към десния му хълбок, сякаш болката все още бе там — до такава степен умората бе замъглила разсъдъка му), отиде при Патрик и го раздруса. Момчето отвори очи, ала това не бе достатъчно за Роланд. Той го сграбчи за раменете и го изправи до седнало положение. Когато младият художник се опита отново да легне, Стрелеца го разтърси не на шега и Патрик впери ококорените си, неразбиращи очи в спътника си.
— Помогни ми да запаля огъня, Патрик.
Това щеше да го разсъни малко. След като пламъците отново се разгоряха, художникът трябваше да застане на стража. Тази идея никак не се нравеше на Стрелеца — той прекрасно съзнаваше рисковете, — ала да се опитва да остане буден през цялата нощ щеше да е още по-опасно. Отчаяно се нуждаеше от сън. Навярно час-два щяха да се окажат напълно достатъчни — би трябвало момчето да може да издържи толкова.