„Почакай малко — посъветва го този глас. — Почакай още малко. Може би имам още един фокус в ръкава си. Почакай… почакай още съвсем мъничко…“
И Мордред зачака. Само след няколко секунди пулсът на Тъмната кула се промени.
ОСЕМ
Патрик също почувства промяната. Пулсът на Кулата стана успокояващ и в него се появиха думи, които притъпиха желанието му да рисува. Той нанесе още един щрих, сетне се спря, остави молива настрана и се загледа в Старата майка, която сякаш пулсираше в унисон с думите, които чуваше в главата си — думите, които Роланд веднага би разпознал. Гласът, който ги пееше, бе глас на старец — треперещ и немощен, но неизмеримо приятен:
Рожбо мила, вечерта
спусна своите крила.
Сънища сънувай сладки
за малинки и поля.
Рожбо мила, отиди
и малинки набери.
О, чъссит, чассит, чиссит!
Кошничката напълни си!
Главата на Патрик клюмна. Очите му се затвориха… отвориха се… и отново се затвориха.
„Да си напълня кошничката“ — помисли си той и заспа пред лагерния огън.
ДЕВЕТ
„Сега, синко — прошепна студеният глас в сърцевината на нажежения, топящ се мозък на Мордред. — Сега. Върви при него и направи така, че никога да не се събуди от съня си. Убий го сред розите и двамата с теб ще властваме во веки веков.“
Синът на Краля излезе от укритието си, а бинокълът падна от ръката, която вече не беше никаква ръка. Докато се преобразяваше, почувства прилив на неподозирана самоувереност. Всичко щеше да свърши само след няколко минути. И двамата бяха дълбоко заспали и просто нямаше начин да се провали.