„Какво си помисли, че зърна — каза си Роланд, продължавайки да гледа надолу към пътя. — Най-вероятно става въпрос за поредната от развалините, край които вървим, откакто погребахме Ко.“
Ала Стрелеца прекрасно знаеше, че не е така. Това, което бе видял, не се намираше встрани от Тауър Роуд, а право напред.
Той отново погледна нагоре, усещайки как вратът му проскърцва като пантите на стара врата, и там, все още на километри оттук, ала ясно изпъкващ на хоризонта, се виждаше върхът на Тъмната кула. Най-сетне съзираше онова, което бе сънувал хиляди пъти. На шейсет-осемдесет метра пред него пътят се издигаше по хребета на по-висок хълм; от едната му страна се забелязваше древен Говорещ пръстен, потънал в бръшлян и орлови нокти, а от другата — неголяма горичка с железни дървета. Между тях в далечината се извисяваше величествен черен силует, който закриваше част от синьото небе.
Патрик се спря до Роланд и нададе едно от нечленоразделните си възклицания.
— Виждаш ли я? — попита Стрелеца. Гласът му бе станал дрезгав от изумление. После, преди момчето да може да отговори, мъжът посочи към предмета, който Патрик носеше на врата си. В края на краищата бинокълът се бе оказал единственият предмет от оскъдните запаси на Мордред, който си струваше да бъде взет.
— Подай ми го, Пат.
Художникът охотно се подчини. Роланд доближи уреда до очите си, поигра си малко с назъбеното колелце за фокусирането и изведнъж затаи дъх, когато върхът на Кулата изплува пред очите му — толкова близо, че сякаш можеше да я докосне. Каква ли част от нея се виждаше? Шест метра? Шестнайсет? Не знаеше, ала виждаше поне три от тесните прозорчета, опасващи ствола й с възходящата си спирала, както и еркерния прозорец на върха — множеството му цветове искряха под лъчите на пролетното слънце, а черната му сърцевина се взираше в него като самото Око на Тодаша.
Патрик скимтеше и виеше, протегнал ръце към бинокъла. Той също искаше да погледне, ето защо Роланд му го подаде. Виеше му се свят и усещаше главата си замаяна и лека, сякаш не се намираше тук в действителност. Хрумна му, че се бе чувствал така в седмиците преди единоборството с Корт — като сън… или лунен лъч. Бе усещал идването на нещо неизбежно, на някаква голяма промяна, и сега се чувстваше по абсолютно същия начин.
„Това е моята съдба — каза си мъжът. — Краят на житейския ми път. Ала сърцето ми все още бие (малко по-бързо от преди), кръвта ми тече из вените ми и нямам никакви съмнения, че когато се наведа, за да сграбча тегличите на тази проклета каручка, гърбът ми ще изскърца, а аз ще изпусна малко газ. Защото нищо не се е променило.“
Той почти се бе настроил за разочарованието, което тази мисъл носеше в себе си, ала то не се появи. Вместо това изпита някакво ярко, възвисяващо чувство, което сякаш разцъфна в съзнанието му и сетне се разпространи по цялото му тяло. За пръв път, след като се отправиха на път тази сутрин, мислите за Ко и Сузана напуснаха ума му. Чувстваше се свободен.
Патрик смъкна бинокъла. Когато се обърна към Стрелеца, лицето му бе развълнувано. Младежът показа черния пръст, сочещ към небето, и изскимтя.
— Да — рече Роланд. — Някой друг ден, в някой друг свят, някоя твоя версия ще я нарисува заедно с Ламрей, коня на Артур Елд. Зная това, защото съм виждал тези картини. Сега обаче трябва да вървим.
Младежът отново изскимтя, след което се нацупи. Той допря длани до слепоочията си и започна да клати глава като човек, измъчван от невъобразимо главоболие.
— Да — рече Роланд. — И аз се страхувам. Ала нищо не може да се направи. Трябва да отида там. Искаш ли да останеш тук, Патрик? Да останеш и да ме изчакаш? Чувствай се свободен да постъпиш както желаеш.
Художникът веднага поклати глава. И за всеки случай — ако Стрелеца случайно не го бе разбрал, — нямото момче го стисна здраво за китката. Дясната му ръка — тази, с която рисуваше — сякаш бе от желязо.
Мъжът кимна. Дори се опита да се усмихне.