Изведнъж, толкова силно, сякаш гласът проговори директно в главата му, един глас проговори в ушите му:
— Хей! Хей! Позитронната госпожица! Там ли си още?
Момчето и понятие си нямаше коя бе тази позитронна госпожица, но веднага разпозна гласа, задаваш въпроса.
— Сузана! — изкрещя той, спирайки се до вестникарската будка. Изненадана, радостна усмивка озари напрегнатото му лице и то възвърна детското си излъчване. — Сюз, тук ли си?
Тъмнокожата жена извика възторжено в отговор. Давайки си сметка, че Джейк вече не то следва по петите, Ко се обърна и изджавка нетърпеливо: — Ейк! Ейк!
Ала момчето не му обърна никакво внимание.
— Чувам те! — извика той. — Най-накрая! Господи, с кого говореше? Продължавай да крещиш, за да мога да те…
В този момент някъде зад гърба му — може би на върха на стълбището, а може би и на самите стъпала — някой изкрещя:
— Това е той!
Последваха изстрели, по Джейк едва ги чу. За негов ужас нещо бе пропълзяло в главата му. Нещо, подобно на умствена ръка. Момчето си каза, че навярно това бе отрепката, която му беше говорила през вратата. Ръката й бе напипала контролните табла в Когана на Джейк Чеймбърс и сега ги бърникаше, опитвайки се
(да ме спре да ме спре да не ми позволи да направя нито крачка да залепи краката ми за пода)
да го спре. И тази ръка бе съумяла да се провре в главата му, защото докато изпращаше и приемаше мисловни сигнали, гой бе отворен…
— Джейк! Джейк, къде си?
Нямаше време да й отговори. Веднъж, когато се мъчеше да отвори Неоткритата врата в Пещерата на гласовете, младият стрелец бе извикал образа на милиони отварящи се врати. Сега си представи нещо друго — една-единствена врата, която се затваряше с трясък, сякаш самият Господ-Бог я бе затръшнал.
Тъкмо навреме. Краката му останаха приковани за прашния под още няколко секунди, след което нещо изпищя в агония и се отдръпна от него. Пусна го да си ходи.
И Джейк се раздвижи — първо малко тромаво, а после все по-уверено. Господи, а едва не загина! Той чу отново зова на Сузана нейде отдалеч, много далеч, — ала не се осмеляваше да се отвори достатъчно, за да й отговори. Оставаше му само да се надява, че Ко няма да изгуби следите й, а тя няма да престане да го вика.
ТРИ
После реши, че навярно трябваше да започне да пее песента, която бе чул по радиото на госпожа Шоу, скоро след последния слаб вик на Сузана, но нямаше как да го знае със сигурност. Със същия успех някой настинал човек можеше да определи точния момент, в който се бе разболял. Това, в което Джейк беше сигурен, бе непрекъснатата пукотевица на изстрелите и — веднъж! — свистенето на един рикоширащ куршум, ала всичко това се чуваше някъде далеч отзад и накрая той престана да се привежда при всеки изстрел, както и да поглежда през рамо. И без това Ко припкаше напред, бързо-бързо местейки мъхнатите си лапички. В стените и под пода проскърцваха и хриптяха неведоми машини. На пода се появиха стоманени релси и момчето предположи, че някога тук се е движел трамвай, избавящ туристите от необходимостта да прекосяват пеш огромния коридор. През еднакви интервали на стените се забелязваха официални съобщения („ПАТРИША НАПРЕД“, „ФЕДИК“, „ИМАТЕ ЛИ СИН ПРОПУСК?“). На някои места бяха паднали плочите, на други релсите липсваха, а на трети дупките в пода бяха запълнени с локви застояла, гъмжаща от паразити вода. Джейк и Ко минаха покрай някакви транспортни средства, нещо средно между возилата, използвани за придвижване по игрищата за голф, и камиони с плоски платформи, както и покрай един робот с глава, наподобяваща голяма ряпа. Гой ги стрелна с мътните си червени очи и изхриптя една дума, която можеше да е „Стой!“, Джейк извади една от оризиите, чудейки се дали щеше да му помогне, в случай че металният човек тръгнеше след тях, ала роботът не помръдна. Навярно проблясването на очите му бе изтощило и последните енергийни запаси, останали в акумулаторите му, ядрения му реактор или каквото там го задвижваше. Тук-там по стените имаше графити. Два от надписите му бяха познати. Първият бе „ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ“, като вместо ченгелче над „й“-то имаше червено око, а вторият гласеше „БАНГО СКАНК, ’84“. „Егати — помисли си разсеяно Джейк. — Тоя пат Банго хайманосвал навсякъде.“ Малко след това чу за пръв път гласа си — тананикаше си тихичко, без да си дава сметка за това. И то не дума, а стария, позабравен припев на една от песните, които бе слушал някога по радиото в кухнята на госпожа Шоу: „А-уимоуи, а-уимоуи, а-уиии-ъммм-иммм-оуиии…“