Зверчето изджавка името на приятеля си, но момчето не го чу. Ехото от преследвачите се чуваше все по-близо и по-близо, ала Джейк не обърна внимание и на тези звуци.
Трева, която растеше от покритата с плочки стена.
Която разбиваше стената.
Младият стрелец погледна надолу и зърна още трева, толкова яркозелена, че изглеждаше почти пурпурна под флуоресцентните лампи, растяща от самия под. А парчетата изпочупени плочки сега повече от всякога напомняха останките от костите на древни хора, живели и строили, преди Лъчите да започнат да рухват, а светът — да се промени.
Той се наведе и пъхна ръка в тревата. Когато я измъкна, в дланта му имаше остатъци от плочки, но и пръст, пръст от
(джунглата)
някакви дълбоки катакомби, гробници или…
Някакво бръмбарче пълзеше по буцата пръст, която бе вдигнал — бръмбарче с червено петно на гърба, напомнящо кървава усмивка, и Джейк го хвърли с вик на отвращение. Клеймото на Краля! Право думаш, сай! Когато дойде на себе си, момчето осъзна, че е застанало на едно коляно и се занимава с археологически разкопки като героя от един стар филм, докато кучетата, тичащи по дирите му, неумолимо го настигат. Ко го наблюдаваше съсредоточено, а очите му святкаха неспокойно.
— Ейк! Ейк-Ейк!
— Да — измърмори Джейк, напрягайки силите си, за да се изправи. — Идвам, Ко. Но… какво е това място?
Четириногият му спътник нямаше никаква представа на какво се дължи тревогата в гласа на неговия ка-дин; та нали това, което виждаше, бе същото както преди, и това, което подушваше, бе същото както преди — нейният мирис… Момчето го бе помолило да го намери и да го следва. И този мирис ставаше все по-силен. Ко заприпка напред.
ЧЕТИРИ
Пет минути по-късно Джейк сиря отново и извика:
— Ко! Изчакай една минутка!
Болката встрани над ребрата му се беше върнала — по-силна от преди, — но не тя бе причината за спирането му. Всичко се беше променило. Или се променяше. И Господ да му е на помощ, той знаеше в какво се променяше.
Над главата му както и преди светеха флуоресцентните лампи, но стените бяха обрасли със зелена растителност. Въздухът бе станал влажен и душен, а подгизналата му от пот риза бе залепнала за тялото му. Красива оранжева пеперуда с огромни размери прелетя покрай ококорените му очи. Джейк се опита да я улови, ала тя му се изплъзна с непринудена лекота. „Играе си“
— помисли си момчето.
Покритият с плочки коридор се бе превърнал в пътечка в джунглата. Младият стрелец виждаше как тя се издига леко нагоре към някаква неравна дупка в буйната растителност — навярно полянка или сечище. Отвъд нея зърна огромни стари дървета, обгърнати в мъгла — масивните им стволове бяха покрити с мъх, а клоните им бяха отрупани с лиани. Забеляза още и огромни папрати, а над зеления покров блестеше пламналото небе. Той знаеше, че се намира под Ню Йорк, трябваше да се намира под Ню Йорк, ала…
Някакво животно — най-вероятно маймуна — изпищя толкова наблизо, че той се стресна и погледна нагоре, сигурен, че ще я види точно над главата си, зъбеща му се сред гъстата растителност. В следващия момент кръвта му се смрази от страховит рев; този лъв определено не спеше.
На Джейк вече му се искаше да се завърти на сто и осемдесет градуса и да си плюе на петите, но внезапно осъзна, че не може; отрепките (навярно предвождани от онзи тип, който бе казал, че дадкодо е станал на веджеря) отрязваха пътя му за отстъпление. А и Ко го гледаше с нетърпелив блясък в очите — явно изгаряше от желание да продължат напред. Четириногият му приятел изобщо не беше тъп, ала не показваше никакви признаци на тревога и сякаш изобщо не подозираше, че отпред ги чака нещо ужасно.
От друга страна, рунтавелкото все още не можеше да разбере какво се случва с Джейк. Той знаеше, че момчето е уморено
— можеше да подуши това, — но знаеше и нещо друго: Ейк беше уплашен. Защо? Да, на това място имаше много неприятни миризми, най-вече на хора, ала зверчето не смяташе, че те представляват непосредствена опасност за тях. Пък и нейната миризма ставаше все по-силна и вече бе съвсем прясна. Сякаш Сузана се намираше съвсем наблизо.