И въпреки това Джейк знаеше, че трицератопсът е достатъчно истински, за да го убие. Пристъпеше ли на полянката, анимационният динозавър щеше да го разкъса на парчета, също както щеше да стори с Дейзи Мей с впечатляващите бом-би, ако Сийзър Ромеро не бе изпратил куршума от голямокалибрената си ловна карабина в Единственото уязвимо местенце на рогатото чудовище. Младият стрелец се беше отървал от ръката, която се опита да манипулира двигателните му центрове — бе затръшнал така силно вратите към тях, че бе откъснал пръските на неканения гост, доколкото знаеше, — ала този път явно си имаше работа с нещо различно. Не можеше просто да затвори очи и да продължи напред — сам го очакваше реалното чудовище, създадено от собственото му предателско съзнание, което бе способно да го разкъса на парчета.
И нямаше Сийзър Ромеро, който да предотврати това… Нито пък Роланд.
Единствените хора наблизо бяха отрепките, които се носеха по следите му и се приближаваха с всеки изминал миг.
Сякаш в потвърждение на мислите му Ко се озърна и погледна в посоката, от която бяха дошли, и излая веднъж — гръмко и отчетливо.
Трицератопсът го чу и изрева мощно в отговор. Джейк очакваше, че четириногият му приятел ще се изплаши от смразяващия звук и ще се сгуши в него, ала погледът на пухкавото зверче остана прикован в далечината, нейде зад гърба на неговия ка-дин. Безпокояха го отрепките, а не рогатия гущер пред тях, Тиранозагорелия кекс, който можеше да се появи след това, или…
„Защото Ко просто не го вижда“ — изведнъж си даде сметка Джейк.
Момчето се замисли над тази идея и откри, че не може да я отхвърли с лека ръка. Ко нито беше подушил трицератопса, нито го беше чул. Изводът се натрапваше от само себе си — ужасният трирог звяр в необятната джунгла просто не съществуваше за косматия му другар.
„Което ни най-малко не променя обстоятелството, че той съществува за мен. Това е капан, поставен за мен или за всеки друг, който има подобно въображение. Без съмнение някакво хитроумно изобретение на древните. Жалко, че не се е повредило като повечето им «играчки»… Виждам това, което виждам, и по никакъв начин не мога да променя то…“
Не, почакай малко.
Само секунда.
Джейк не знаеше колко силна е менталната му връзка с Ко, ала си каза, че съвсем скоро щеше да го разбере.
— Ко!
Гласовете на отрепките звучаха ужасно близо. Скоро щяха да видят, че момчето и рунтавелкото са спрели тук, и щяха да се хвърлят в атака. Ко усещаше засилващата им се миризма, но въпреки това отправи на своя ка-дин спокоен поглед. Големите му очи се спряха на любимия му Джейк, за когото би умрял, ако възникне такава необходимост.
— Ко, можеш ли да застанеш на моето място?
Както се оказа, рунтавият му приятел можеше.
ОСЕМ
Ко се изправи несигурно на два крака, вдигнал Джейк на ръце, поклащайки се напред-назад. Едва сега разбираше колко трудно му беше на момчето да пази равновесие, а самата мисъл да извърви макар И кратко разстояние по този начин го ужасяваше… ала нямаха друг избор. Трябваше да свършат тази работа, и то да я свършат наведнъж. Така бе казал Ейк.
Що се отнася до него, младият стрелец знаеше, че трябва да затвори взетите назаем очи, през които възприемаше света. Съзнанието му се бе прехвърлило в главата на Ко, но той продължаваше да вижда трицератопса; в този момент зърна и един птеродактил, който кръжеше в знойния въздух над полянката, а ципестите му кожени криле бяха разперени до краен предел, за да уловят горещите въздушни потоци.
— Ко! Трябва да го направиш сам. И то веднага, ако искаме
да се отървем от тях.
— Ейк! — отвърна зверчето и пристъпи колебливо напред. Тялото на момчето се накланяше ту на едната, ту на другата страна, а пухкавият МУ приятел се опитваше с всички сили да балансира с непосилния си товар. Изведнъж глупаво устроеното тяло на Ейк се килна настрани и Ко се помъчи да запази равновесие, ала всичко завърши с това, че двамата се сгромолясаха на земята, при което рошавата глава на Ейк изтопурка в пода.
Ко изджавка ядосано, а от устата на неговия ка-дин се изсипа нещо непонятно, което по-скоро беше реч, отколкото нечленоразделен звук: