— Бау! Ау! Лайн-яу!
— Чувам го! — извика някой. — Бягайте! По-бързо, смотани путки такива! Трябва да пипнем дрисливого копеленце, преди да е стигнало до вратата!
Слухът на Ейк не се отличаваше с кой знае каква острота, ала покритите с плочки стени имаха свойството да усилват звука така, че Ко успя да чуе забързания тропот от стъпките им.
— Трябва да станеш и да продължиш! опита се да изкрещи Джейк но от устата му излезе нещо като „Ейк-Ейк, анеш-и-да-жиш!“. Навярно при други обстоятелства това би било смешно, но не и сега.
Ко се надигна, подпирайки гърба на Ейк на стената, след което се отблъсна от краката на Ейк. Най-накрая разбра къде се намираха ръчките за управление — на мястото, което Ейк наричаше „Коган“ — а след като ги откри, видя, че изобщо нямаше да го затруднят. Наляво сводестият коридор водеше към просторна зала, пълна със сияещи като огледана машини. Ко знаеше, че ако влезе там в помещението, където Ейк държеше всичките си удивителни мисли и речниковото си богатство, — щеше да се изгуби завинаги.
За щастие нямаше никаква необходимост да прави това. Всичко, което му трябваше, беше в Когана. С левия крак и… напред. (Пауза.) С десния крак и… напред. (Пак пауза.) Дръж съществото, което изглежда като скункс, но всъщност е най-добрият ти приятел, и използвай другата си ръка, за да пазиш равновесие. Овладей желанието си да се отпуснеш на четири крака и да започнеш да пълзиш. Преследвачите ще те догонят, ако направиш това. Ко вече не можеше да ги подуши (как изобщо можеш да подушиш каквото и да било с този абсурдно малък нос на Ейк), ала и без тази си способност знаеше, че лошите хора ги настигаха.
Джейк от своя страна усещаше миризмата им без никакви проблеми. Бяха най-малко дванайсет, а може би дори шестнайсет. Телата им непрекъснато излъчваха миризми, които се носеха пред тях като зловонни облаци. Момчето усещаше аспержите, които една от отрепките бе яла на обяд, и месестата, отвратителна воня на рака, който растеше в друга — вероятно в главата му, но по-скоро в гърлото.
После до ушите му отново достигна ревът на трицератопса. Реещият се в небето птеродактил откликна на зова му.
Джейк затвори своите — добре де, на Ко очи. В тъмнината му се струваше, че рунтавелкото го клатушка още по-силно. Вече му се гадеше и момчето се боеше да не би да повърне (обстоятелството, че не гледаше, още повече влошаваше нещата). Тогава трябваше да го нарекат „Морякът Бама, който страда от морска болест“.
„Продължавай, Ко — помисли си той — Върви колкото се може по-бързо. Гледай да не падаш повече и… върви колкото се може по-бързо!“
ДЕВЕТ
Ако Еди беше тук, веднага щеше да си спомни за госпожа Мислабурски от неговия квартал; госпожа Мислабурски през февруари, след онази страшна снежна буря, когато тротоарите блестяха от скования ги лед, още непосипани със сол. Никакъв лед обаче не би могъл да и попречи да се отправи на ежедневния си поход до пазара на Касъл Авеню, където ходеше за месо или риба (или до църквата в неделя, защото госпожа Мислабурски бе най-ревностната католичка в Ко-Оп Сити). Ето я и нея — пристъпва тежко с дебелите си крака, обути в плътни розови чорапи, притиснала с една ръка чантичката си към необятната си гръд, размахвайки другата, за да пази равновесие. Тя върви, навела глава, а очите й са нащрек както за островчетата от пенел, с които някои отговорни стопани са посипали леда около домовете си (Исус и Дева Мария да благословят тези добри люде), така и за предателските участъци, където може да се подхлъзне и да тупне по задник или на гърба си така може да си строши гръбнака и да остане парализирана, както се случи с горката дъщеря на госпожа Бърнстейн при автомобилната катастрофа в Мамаронек. Тя не обръща никакво внимание на подигравателните подсвирквания на децата (Хенри Дийп и по-малкият му брат Еди често са сред тях) и продължава по пътя си, навела глава и разперила едната си ръка, докато с другата притиска вехтата чанта до гърдите си, твърдо решена никога, при каквито и да е обстоятелства, да не се раздели със съдържанието й — ако случайно се подхлъзне, е готова да падне върху нея и да я затисне с тялото си, също както футболистът Джо Намат се хвърля върху топката, когато го притиснат защитниците на противниковия отбор.
Точно така вървеше и Ко от Средния свят по онзи участък от подземния коридор, който по нищо не се различаваше (поне за него) от останалата му част. Впрочем, имаше една отлика — вляво и вдясно се виждаха по три дупки в стената, покрити с големи стъклени очи, откъдето непрекъснато се разнасяше ниско бръмчене.