В ръцете си носеше нещо, което много приличаше на скункс с плътно затворени очи. Ако бяха отворени, Джейк навярно би се досетил, че стъклените кръгове са проектори. А можеше и изобщо да не ги забележи.
С бавни крачки (Ко знаеше, че преследвачите им ги настигат, но същевременно си даваше сметка, че е по-добре да върви бавно, отколкото да падне), разкрачил широко крака, рунтавелкото се тътрузеше напред, притиснал Ейк към гърдите си по същия начин, както госпожа Мислабурски притискаше чантичката си във февруарските дни. Той мина покрай стъклените очи и изведнъж бръмченето утихна. Дали разстоянието, което бе извървял на два крака, бе достатъчно? Горещо се надяваше да е така. Да вървиш като човек бе адски изтощително и трудно, а близостта с мислещите машинарии на Ейк допълнително го изнервяше. Рунтавият му приятел изпита желанието да се обърне и да ги погледне — ах, тези лъскави огледални повърхности! — но се въздържа. Ако ги погледнеше, можеше да изпадне в транс, а току-виж станало и нещо още по-лошо.
Той се спря.
— Джейк! Погледни! Виж!
Момчето се опита да каже „добре“, ала вместо това изджавка. Голям майтап, нали? После внимателно отвори очи и видя покритите с плочки стени от двете страни на коридора. Е, във фугите се виждаха разни треволяци и папрати, но важното беше, че имаше плочки. Както и коридор. Джейк погледна назад и видя полянката. Трицератопсът бе забравил за него и в момента беше вплетен в смъртна схватка с Тиранозагорелия кекс — тази сцена от „Изгубеният континент“ се бе запечатала завинаги в паметта му. Момичето с впечатляващите бом-би наблюдаваше битката от могъщите обятия на Сийзър Ромеро, а когато нарисуваният Тиранозагорял кекс сключи грамадните си челюсти около главата на трицератопса, девойката зарови лице в мъжествената гръд на спасителя си.
— Ко! — излая Джейк, ала джавкането нещо не се получи както трябва, ето защо превключи на мисловна връзка.
— Хайде пак да си разменим местата!
Четириногият му приятел се съгласи с удоволствие — повече от всичко на света му се искаше да се върне в рунтавото си тяло, — ала преди да успеят да осъществят промяната, преследвачите им ги забелязаха.
— Ей ги! — закрещя един от тях с бостънски акцент — същият, който бе казал, че дадкодо е станал на веджеря. — Ей ги дааааам! Спипайте ги! Застреляйте ги!
И докато Джейк и Ко разменяха съзнанията си и се връщаха в телата си, първите куршуми прорязаха въздуха като щракащи пръсти.
ДЕСЕТ
Мъжът, който предвождаше потерята, се казваше Флахърти и беше единственият човек сред всички седемнайсет в отряда. Останалите, с изключение на още един, бяха все вампири и отрепки; последният бе тахийн с глава на интелигентен хермелин и чифт космати крака, стърчащи от бермудите му. Крайниците му завършваха с тесни стъпала със закривени, остри като бръснач нокти. Само с един-единствен ритник Ламла можеше да разсече възрастен човек на две.
Флахърти — който бе роден и израснал в Бостън и през последните двайсет години служеше на Краля в един от двайсетте Ню Йорка от края на двайсети век — бе събрал отряда си съвсем набързо, буквално разкъсван от страх и ярост. „Никой не трябва да влиза в «Дикси Пиг»“ — така бе казал Сейър на Мейман. А ако по някаква случайност успееше да влезе, в никакъв случай не трябваше да излезе. Това важеше двойно за стрелеца и хората от неговия ка-тет. Намесата им в делата на Пурпурния крал отдавна бе преминала всякакви граници и не трябваше да си някой от приближените на Краля, за да го знаеш. Сега обаче този Мейман, наричан от приятелите си „Канарчето“, беше мъртъв, а хлапето бе успяло да им се изплъзне по някакъв начин. Някакво си хлапе, за бога! Шибано дрисливо хлапе! Откъде можеха да знаят, че дъртият педераст носи със себе си толкова мощен талисман като тая костенурка? Добре, че проклетата статуетка се търкулна под масите — в противен случай навярно и досега щяха да я зяпат като истукани.
Флахърти знаеше, че нещата стояха точно така, ала знаеше и нещо друго — Сейър никога нямаше да приеме подобно оправдание. Дори нямаше да му даде възможността да го каже — Флахърти щеше да е мъртъв дълго преди да успее да отвори уста, а същата участ щеше да сполети и останалите. Щяха да лежат на пода, облепени от хлебарките-лечители, лочещи кръвта им.