Всички от групата изреваха гръмко в отговор, но никой не можеше да се мери с писъка на хермелина, чиито очи пламтяха в жълто-оранжево досущ като огнените струи от драконовата паст.
— Добре догава! — извика им Флахърти и се втурна напред, подемайки песен, която всички морски пехотинци веднага биха разпознали:
— „Не ни пука колко бързо бягаш!“
— НЕ НИ ПУКА КОЛКО БЪРЗО БЯГАШ! — изреваха останалите. По четирима в редица в момента минаваха през участъка, където се намираше джунглата на Джейк. Под тежките им стъпки хрущяха стъклените отломки.
— От нас лесно няма да избягаш!
— ОТ НАС ЛЕСНО НЯМА ДА ИЗБЯГАШ!
— Ще те гоним чак до Кани или Луд…
ЩЕ ТЕ ГОНИМ ЧАК ДО КЛИН ИЛИ ЛУД!
— Но накрая ще откъснем жалкия ти атрибут!
— НО НАКРАЯ ЩЕ ОТКЪСНЕМ ЖАЛКИЯ ТИ АТРИБУТ!
Когато изреваха и последния ред, Флахърти се затича още по-бързо. Бойците му веднага последваха примера му.
ЕДИНАЙСЕТ
По крясъците и тропота им Джейк разбра, че отново се носеха след тях, ком-ком-комала. Скандираха нещо като футболен химн, изпълнен с просташки закани.
„Само се перчите“ — помисли си момчето, но въпреки това се опита да ускори ход. За негова неприятна изненада не можа. Изглежда, обмяната на съзнанията им с Ко го беше изтощила повече, отколкото…
Не.
Роланд го бе научил, че самозаблудата не е нищо друго освен замаскирана гордост; оправдание, което трябва да бъде отхвърлено начаса. Момчето даваше всичко от себе си, за да следва съвета му, и в крайна сметка призна, че „изтощението“ не описваше точно състоянието му. На болката отстрани сякаш й бяха пораснали зъби, които се забиваха някъде дълбоко под мишницата му. Младият стрелец прекрасно знаеше, че трябваше да не изостава, защото преследвачите им всеки момент щяха да стопят дистанцията помежду им. Скоро отново щяха да започнат да стрелят по него и по Ко и въпреки че никак не бе лесно да стреляш точно, докато бягаш, току-виж някоя от отрепките извадила късмет.
Сега той видя, че отпред имаше нещо, което преграждаше коридора. Врата. Докато се приближаваше към нея, Джейк се замисли какво ли щеше да прави, ако Сузана не се намираше от другата страна. Или ако беше там, но не знаеше как да му помогне.
Е, какво толкова — той и Ко щяха да се изправят за последен път срещу враговете си. Този път нямаше никакво укритие и никакви Термопили, но той щеше да хвърля чинии и да реже глави, докато не го повалят.
Можеше да стане така.
А можеше и да не стане.
Джейк се затича по-бързо, а дъхът му бе толкова горещ, че направо изгаряше гърлото му. „Каквото и да стане, все едно. И без това не мога да бягам повече“ — помисли си момчето.
Ко достигна до вратата преди него. Четириногият му приятел се подпря с предните си лапи на призрачното дърво и погледна нагоре, сякаш четеше думите, изписани на вратата, или пулсиращия надпис под тях. После се обърна към своя ка-дин, който се приближаваше към него — запъхтян и притиснал длан под мишницата си, — а останалите оризии в платнената торба звънко подрънкваха.
Джейк се опита да завърти дръжка (а, но тя, естествено, не поддаде. Когато студеният метал отказа да помръдне под пръстите му, гой не си (уби времето за втори опит, ами заблъска с ръце по дървото.
— Сузана! — изкрещя момчето. — Ако си там, пусни ме вътре!
„По-добре да беше питал косъма на моята брадичка-ичка-ичка“ — чу той гласа на баща си, а майка му добави със сериозен тон, сякаш говореше по бизнес дела: „Слушах как една муха бръмчи… щом в смъртта склопих очи.“
Никаква реакция. Зад гърба му гласовете на слугите на Пурпурния крал се чуваха още по-силно.
— Сузана! — извика отново момчето и когато и този път не последва никакъв отговор, се обърна, притисна гръб към дървото (винаги е знаел, че точно така ще си отиде от живота — опрял гръб срещу заключена врата) и извади две оризии от платнената торба. Ко зае позиция между краката му козината му бе настръхнала, а кадифената кожа на муцунката му се бе отдръпнала назад, оголвайки многобройните му зъби.