Младият стрелец кръстоса ръце, заемайки „убийствен товар“.
— Хайде, идвайте, копелета — рече той. — За Гилеад и Елд. За Роланд, син на Стивън. За мен и Ко.
Джейк се бе съсредоточил до такава степен в желанието си да умре достойно и да порази поне един от тях (лично гой отдаваше предпочитания на този, който му бе казал, че дадкодо е станал на веджеря), а защо не и повече, че в първия момент изобщо не разбра, че гласът, който чува, идва иззад вратата, а не звучи в главата му.
— Джейк! Ти ли си това, сладурче?
Очите му се разшириха от изненада. О, Господи, само да не е номер, моля те! Ако беше така, момчето предполагаше, че това щеше да бъде последният номер, който ще му погодят някога.
— Сузана, те се приближават! Знаеш ли как…
— Да! Паролата все още трябва да е „чиссит“, чуваш ли ме? Ако Найджъл е прав, паролата още трябва да е чисс…
Ала момчето не й даде възможност да каже отново думата. Вече ги виждаше как се носят по коридора към него, тичайки с всички сили. Неколцина размахваха пистолети и стреляха във въздуха.
— Чиссит! изкрещя гой. — Чиссит за Кулата! Отваряй се! Отваряй се, нещастнице!
И вратата, към която се притискаше гърбът му, вра гага между Ню Йорк и Федик, щракна и се отвори. Когато Флахърти, който тичаше най-отпред, видя какво става, от устата му се изтръгна най-мръсната ругатня, която знаеше, и той стреля с пистолета си. Това бе добър изстрел — водачът на потерята бе вложил цялата си воля в него — и нямаше никакво съмнение, че куршумът ще се забие в челото на Джейк, малко над лявото му око, разкъсвайки мозъка му и слагайки край на живота му, ако в същия миг една силна ръка с кафеникави пръсти не бе сграбчила момчето за яката, придръпвайки го към себе си през огласяния от камбанен звън мрак между различните нива на Тъмната кула. Куршумът изсвистя покрай черепа на Джейк, вместо да влезе в него.
Ко последва приятеля си, джавкайки гръмко името му — „Ейк-Ейк, Ейк-Ейк!“ — и вратата се затръшна между тях. Флахърти я достигна двайсет секунди по-късно и заблъска по нея с юмруци, докато дланите му започнаха да кървят (когато Ламла се опита да го спре, предводителят на отряда го блъсна с такава сила, че тахийнът се сгромоляса възнак на пода), но не можеше да стори нищо повече. Юмруците не можеха да отворят вратата; ругатните — също; всичко беше безполезно.
В последната секунда момчето и рунтавият му приятел успяха да се изплъзнат от слугите на Пурпурния крал. Ка-тетът на Роланд щеше да запази пълния си състав още известно време.
Шеста глава
На Търтълбек Лейн
ЕДНО
Погледнете, моля ви аз, и го разгледайте добре, защото това е едно от най-красивите места, останали в Америка.
Ще ви покажа един обикновен селски път, виещ се по гъсто обрасъл с гори планински хребет в Западен Мейн. Северният и южният му край излизат на шосе № 7 на около три километра разстояние един от друг. На запад от хребета пейзажът е прорязан от дълбока зелена падина, наподобяваща ювелирна обковка, а в центъра й се намира езерото Кезар диамантът в обковката. Като всички планински езера то може да промени облика си пет-шест пъти в рамките на един-единствен ден, ала тук времето не просто обича шегичките; то е обезумяло. Местните жители с радост ще ви информират за случаите на снеговалежи през лятото — веднъж, през късния август (1948), а другия път на самия славен Четвърти юли (1959). С още по-голямо удоволствие ще ви разкажат за торнадото, фучащо по ледената броня на езерото през януари 1971, което засмукваше сняг, създавайки бяла вихрушка, в чийто център трещяха гръмотевици. Трудно е да се повярва, че може да съществува място с такъв шантав климат, ала ако мислите, че ви будалкам, отидете и попитайте Гари Баркър — той разполага със снимки, доказващи всичко, казано по-горе.
Днес езерото на дъното на падината е по-мрачно от смъртен грях и не само отразява навъсените гръмотевични облаци, надвиснали в небето, ами засилва още повече чернотата им. От време на време по обсидиановата огледално гладка повърхност пробягват сребърни искри — отражения на мълниите, прорязващи небесата. Тътенът на гръмотевиците отеква под тях и разтърсва небето от запад на изток, сякаш то е мост, по който трополят колелата на някаква гигантска, невъобразима каруца. Боровете, дъбовете и брезите застиват неподвижно и като че ли целият свят е замрял, задържайки дъха си. Всички сенки изчезват, а птиците потъват в тишина. Над главите ни прогърмяват колелата на следващата огромна каруца и тя тъкмо е отминала, когато изведнъж чуваме ръмжене на двигател. Съвсем скоро се появява и покритият с прах форд на Джон Кълъм, зад предното му стъкло се вижда загриженото лице на Еди Дийн, а светлината от фаровете разпръсква преждевременно спусналия се мрак.