ДВЕ
Еди отвори уста, за да попита Роланд колко още ще пътуват, но и сам знаеше отговора. На южния край на Търтълбек Лейн имаше табела с голяма черна единица и всяка от алеите, отклоняващи се от главния път наляво към езерото, бе маркирана с друго, по-голямо число. От време на време двамата спътници мяркаха черната вода между дърветата, но самите къщи бяха разположени надолу по склона и не се виждаха от пътя. При всяко поемане на въздух Еди ясно усещаше мириса на озон и на два пъти се опита да приглади косата на тила си, сигурен, че космите са щръкнали като бодли на таралеж. Не беше така, но знанието за това ни най-малко не промени магическото чувство на радостна възбуда, което възпламеняваше слънчевия му сплит, а оттам се разливаше по цялото му тяло. Младият стрелец си каза, че навярно се дължеше на бурята — сигурно просто бе от онези хора, които усещат приближаването й с върховете на нервните си окончания. Никога досега обаче организмът му не бе реагирал толкова силно.
„Не е заради бурята и ти много добре го знаеш.“
Не, разбира се, че не, макар че Еди се надяваше тези електрически заряди да му помогнат по някакъв начин да осъществи контакт със Сузана. Връзката помежду им се появяваше и изчезваше като радиовълните на далечна радиостанция в нощта, ала след срещата им с
(Отрочето на Родърик, покварено и изгубено)
Чевин от Чайвен бе станала много по-силна. Навярно защото цялата тази част на Мейн, в която се намираха, бе изтъняла, а и се намираше близо до множество други светове. Също както техният ка-тет бе съвсем близо до момента, в който отново щеше да възвърне целостта си. Джейк вече бе намерил Сузана и поне за известно време двамата бяха в безопасност, понеже между тях и преследвачите им имаше солидна врата. Е, в относителна безопасност, защото нещо ги заплашваше и от тази страна на вратата, ала Сузана или не искаше да говори за него, или не беше в състояние да обясни какво точно представляваше то. Еди усещаше страха на жена си и тревогата й, че то може да се върне — и си мислеше, че знае какво представлява това. Детето на Мия. Което по някакъв начин, който младият стрелец не разбираше напълно, беше и на Сузана. Еди не можеше да разбере как така една въоръжена жена може да се страхува от някакво си бебе, но бе сигурен, че щом съпругата му се боеше от мъничето, значи имаше основателна причина за това.
Подминаха табелата с надпис ФЕН, 11, а после и ИЗРАЕЛ, 12. Завиха и Еди изведнъж натисна спирачките, а гумите на старото галакси рязко изскърцаха, вдигайки облак прах. До табелата, на която пишеше БЕКХАРД, 13, бе паркиран познатият пикап марка „Форд“, а един още по-познат мъж се бе облегнал небрежно на ръждивата каросерия. Бе обут в сини дънки с маншети, а синята му карирана риза бе закопчана чак до отпуснатата му брадичка. На главата си носеше бейзболна шапка на бостънския отбор „Ред Сокс“, килната на една страна, сякаш искаше да каже: „Знам как да те преметна, партньоре.“ Мъжът пушеше лула и синкавият дим сякаш обвиваше като ореол набръчканото му, добродушно лице, без да се разсейва в неподвижния въздух на затишието пред бурята.
Еди видя всичко това благодарение на изострените си до краен предел възприятия, давайки си сметка, че се усмихва, както се усмихва човек, когато срещне стар приятел на някакво странно място — край египетските пирамиди, на пазара в старата част на Танжер, на остров Формоза или на Търтълбек Лейн в Ловъл в един от летните следобеди на 1977 малко преди разразяването на гръмотевична буря. И това далеч не бе всичко. Роланд също се усмихваше. Да, високият, грозният и дъртият се усмихваше! Мъжът на Сузана си каза, че чудесата просто нямат край.
Излязоха от колата и се отправиха към стария си познайник. Стрелеца вдигна юмрук към челото си и подгъна едва забележимо едното си коляно.
— Хайл, Джон! Виждам те много добре, сай.
— Ам’че и аз те виждам ясно — отвърна Кълъм. — Ясно като бял ден — и отдаде чест, докосвайки главата си с ръка под козирката на шапката и над извивката на веждите си, след което кимна с брадичка към Еди. — Млади човече.