Джон Кълъм седна на изработената от полиран бор маса на Дик Бекхард, свали бейзболната си шапка и я стисна с дясната си ръка, след което изгледа сериозно двамата си спътници.
— Познаваме се дяволски добре за хора, които са се срещнали съвсем неотдавна — каза той. — Нямате ли това усещане?
Роланд и Еди кимнаха. Мъжът на Сузана продължаваше да се надява, че всеки момент ще се появи вятър, ала външният свят явно бе затаил дъха си. Бурята определено щеше да бъде страховита.
— Хората се опознават тъй в казармата — продължи Кълъм — и по време на война. — Казаааармаааата. Войнаааа. — Сигур’ туй става всеки път, когато ситуацията е критична.
— Право думаш — кимна Роланд. — „Огненият дъжд сближава хората“, казваме ние.
— Верно? — повдигна вежди мъжът с карираната риза, — Вижте сега, знам, че имате да ми кажете доста неща, но и аз имам нещичко за вас. И съм готов да разцелувам някое прасе, ако новините, които съм ви приготвил, не ви харесат.
— За какво става дума? — полюбопитства Еди.
— Преди няколко часа шерифът Елдън Ройстър затвори зад решетките четирима мъже, арестувани в Обърн. Както изглежда, те се опитали да се промъкнат покрай полицейската блокада на горския път и затънали здраво в лайната. — Джон отново лапна лулата си, извади една клечка от джоба на ризата си и допря върха на палеца си до върха й; известно време я подържа така, без да я запали. — После се изяснило, че искали да заобиколят куките, щот’ мъкнели със себе си мноого оръжия. — Мнооо-огоооо оръъъъжияааааа. — Автомати, гранати и нещо, дет’ му викат С-4. Май сте ми споменавали името на единия от тези юнаци — не беше ли Джак Андолини?
Еди се стовари на един от столовете на сай Бекхард, отметна глава към тавана и се разсмя гръмогласно. Когато се успокои, Роланд си каза, че никой не може да се смее като Еди Дийн. Във всеки случай не и след като Кътбърт Алгуд достигна полянката в края на пътя.
— Красавецът Джак Андолини кисне в селски зандан в щата Мейн! — възкликна младият стрелец. — Оваляйте ме в пудра захар и ми кажете, че съм шибана поничка! Ех, ако брат ми Хенри беше жив и можеше да види това със собствените си очи!
Ала в този миг Еди си каза, че Хенри най-вероятно беше жив — във всеки случай, някоя от неговите версии. Стига братята Дийн да съществуваха в този свят.
— Кат’ гледам, май наистина ви зарадвах — каза Джон, доближавайки пламъчето на бързо почерняващата клечка до края на лулата си. Той също изглеждаше доволен — усмихваше се толкова широко, че не можеше да разпали както трябва тютюна.
— Бива си те, драги — въздъхна Еди, докато бършеше сълзите си. — Това определено е събитието на деня. Какви ги говоря — на шибаната година!
— Имам и още нещо за вас — рече човекът с карираната риза, — но май е по-добре да го оставим за после. — Лулата вече се беше разгоряла и той се отпусна блажено назад, стрелкайки с поглед двамата необичайни скитници, които бе срещнал този ден. Мъже, чиято ка вече бе преплетена с неговата, за добро или за зло, нещастие или късмет. — Сега искам да чуя вашата история. И да разбера за к’во толкоз съм ви притрябвал.
— На колко години си, Джон? — попита Роланд.
— Не съм толкоз стар, че да не мога да го вдигам — отвърна малко хладно Кълъм. — Ами ти, друже? Колко пъти напоследък си топвал чушката?
Стрелеца се усмихна — с онази усмивка, която казваше схванах ти мисълта, хайде сега да сменим темата.
— Еди ще говори от името на двама ни — заяви Роланд. Бяха решили така, докато се връщаха от Бриджтън. — Моята история е прекалено дълга.
— Щом си рекъл — вдигна рамене Джон.
— Нека Еди ти разкаже своята история в зависимост от времето, с което разполагаме, после двамата ще ти кажем какво трябва да направиш и ако се съгласиш, той ще ти даде едно нещо, което трябва да занесеш на човек на име Моузес Карвър… а аз ще ти дам нещо друго.