— Погребахме Пимси под ябълковото дърво, където можеше да гледа как то се покрива с цвят през пролетта — рече тъмнокожата жена. — Тогава татко Моуз ми каза да не плача повече, защото Бог смята, че прекалено дългият траур по домашен любимец…
В този момент думите й заглъхнаха — първо се превърнаха в шепот, а после изчезнаха съвсем, — ала Еди си спомни останалото и продължи:
— „… че прекалено дългият траур по домашен любимец е грях.“ Татко Моуз й казал още, че може да ходи от време на време на гроба на Пимси и да шепти: „Бъди щастлив на небесата“, но да не казва никому нито дума за това, защото на проповедниците не им допадала идеята, че животните отиват на небето. Сузана успяла да запази тази тайна — аз съм единственият, на когото е казала за нея. — Навярно Еди си спомни как жена му бе споделила това след любовните ласки една нощ, защото на лицето му се изписа усмивка, в която имаше повече болка, отколкото радост.
Джон Кълъм изгледа с широко отворени очи първо кръста, а после и Роланд.
— Какво е това? — попита недоверчиво. — Някакъв магнетофон? Магнетофон е, нъл тъй?
— Това е сигул — отвърна търпеливо Стрелеца. — Навярно ще ти помогне, ако този тип Карвър се окаже от хората, които Еди нарича „твърдократунници“. — Роланд се усмихна едва забележимо — „твърдократунник“ беше дума, която му харесваше. Освен това я разбираше, — Сложи го.
Но Кълъм не направи това — във всеки случай не и веднага. За пръв път, откакто мъжът с карираната риза бе преплел съдбата си с тяхната — включително и минутите, които бяха прекарали под обстрел в магазина на Чип, — на лицето му се четеше тревога.
— Това магия ли е? — попита той.
Роланд вдигна нетърпеливо рамене, сякаш искаше да каже на Джон, че тази дума не се връзва с контекста в конкретния случай, и само повтори:
— Сложи го.
Внимателно, като че ли се боеше, че кръстчето на леля Талита може всеки момент да се нажежи до червено и да му причини сериозни изгаряния, Джон Кълъм изпълни заръката му. Той наведе глава, за да го огледа (от което продълговатото му лице се сдоби с впечатляваща двойна брадичка), след което го пъхна под ризата си.
— Господи — промълви съвсем тихо.
ШЕСТ
Съзнавайки, че сега говори по същия начин, както му говореха навремето в училище, Еди Дийн каза:
— Повтори останалата част от урока си, Джон от Ийст Стоун-хам, и говори истината.
Тази сутрин мъжът с карираната риза бе станал от леглото си като обикновен собственик на лодкарница, който се грижи за къщите на хората през лятото — човек напълно неизвестен и незнаен за света. Вечерта обаче щеше да си легне с перспективата да се превърне в един от най-влиятелните хора — истински принц на Земята. Дори и тази възможност да го плашеше, той по никакъв начин не показваше това. Навярно още не бе осъзнал мащабите на онова, което се бе случило с него.
Ала не Еди не му се вярваше да е така. Това бе човекът, когото ка бе поставила на пътя им, и той бе умен и храбър. И ако младият стрелец беше на мястото на Уолтър (или Флаг, както понякога се наричаше Уолтър), със сигурност щеше да потрепери от предчувствието за беда.
— Значи — отбеляза Джон, — за вас няма значение кой управлява компанията, но искате „Тет“ да погълне „Холмс Дентал“, защото отсега нататък работата й няма да бъде да произвежда паста за зъби и коронки, въпреки че може да изглежда тъй отстрани.
— И какво…
Еди не можа да каже повече; Джон вдигна мазолестата си ръка и го прекъсна. Младият мъж се опита да си я представи с калкулатор и откри, че това му се удаде с лекота. Странно, но факт.
— Дай ми възможност, младежо, и ще ти кажа.
Еди се облегна назад и прокара длан пред устата си, сякаш я затваряше с цип.
— Първо — да осигурим безопасността на розата, и второ — на писателя. Освен това аз, този тип Дипно и другият тип — Карвър трябва да създадем една от най-могъщите корпорации в света. Ще търгуваме с недвижими имоти, ще работим с автори на ъ-ъ-ъ… — Извади зеления бележник от джоба си, погледна в него и пак го прибра. — С автори на софтуерни продукти, каквото и да е това, понеже те ще бъдат следващата вълна в областта на технологиите. Трябва да запомним три думи — Кълъм ги произнесе без никакво запъване: — Майкрософт. Микрочип. Интел. И колкото и голяма да стане нашата корпорация, колкото и бързо да се разрасне, трите ни основни задачи си остават едни и същи — да опазим розата, да опазим Стивън Кинг и при всеки удобен случай да прецакваме другите две компании. Едната се казваше „Сомбра“, а другата… — кратка пауза. — Другата е „Норт Сентрал Позитроникс“. „Сомбра“ иска да отмъкне парцела с розата, така излиза от вашите думи, а „Позитроникс“ се занимават с научни разработки и разни джундурии, това е очевидно и за мен. Ако „Норт Сентрал Позитроникс“ поиска да придобие патент, ние трябва да ги изпреварим и да го вземем първи или поне да им попречим. Например да сторим тъй, че да го получи трета страна.