Еди кимаше одобрително. Не беше казал нищо на Джон за последното, но той сам се беше досетил за този вариант.
— Ние сме Тримата беззъби мускетари, Дъртите пръдльовци на Апокалипсиса, и нашият дълг е да прецакаме тия две компании, като не им позволим да получат онова, към което се стремят, било то с честни средства или не. Мръсните номера тук даже се препоръчват. — Джон се ухили. — Никога не съм бил в Харвардското училище по бизнес, но си мисля, че мога да сритам конкуренцията в топките не по-зле от всеки друг.
— Добре — каза Роланд и понечи да се надигне. — Мисля, че е време да…
Еди вдигна ръка и го спря. Да, и на него му се искаше да види час по-скоро Сузана и Джейк и нямаше търпение да прегърне любимата си, и да обсипе лицето й с целувки. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто я бе видял на Източния път в Кала Брин Стърджис. Въпреки това не можеше да стане и да си тръгне лесно като своя дин, който бе свикнал да му се подчиняват и възприемаше готовността на съвършено непознати нему хора да му служат за нещо напълно нормално. Това, което Еди виждаше от другата страна на боровата маса на Дик Бекхард, не беше просто поредният инструмент, а един умен, непокорен и здраво стъпил на земята янки… който беше доста възрастен за мисията, с която го бяха натоварили. Макар че ако Джон Кълъм беше стар, какво оставаше тогава за Арон Дипно, който бе болен от рак и се подлагаше на химиотерапия?
— Моят приятел смята, че е време да тръгваме, и аз напълно съм съгласен с него — рече Еди. — Чака ни дълъг път.
— Знам — кимна мъжът с карираната риза. — Виждам го на лицето ти, синко. Като белег е.
На младия стрелец му хареса идеята за дълга и ка като нещо видимо — знак за отличие у едни и признак на уродство у други. Навън все така трещяха гръмотевици и проблясваха светкавици.
— Искам да ми кажеш защо се захващаш с това? — попита мъжът на Сузана. — Трябва да разбера. Защо си готов да направиш всичко това за двама странници, които току-що си срещнал?
Джон се замисли. Докосна кръстчето, което носеше и което щеше да носи до смъртта си през 1989 година — медальонът, даден на Роланд от старата жена в един забравен град. Точно така щеше да го докосва и през идните години, когато обмисляше някое важно решение (най-важното навярно беше разривът на отношенията с „Ай Би Ем“ — компания, която проявяваше все по-голям интерес да работи съвместно с „Норт Сентрал Позитроникс“), или когато подготвяше някоя операция под прикритие (палежа на „Сомбра Ентърпрайзис“ в Ню Делхи например, в годината преди да умре). Кръстчето проговори на Моузес Кар-вър, но нито веднъж повече в присъствието на Кълъм, колкото и да се стараеше, ала понякога, докато заспиваше, той го стискаше силно в дланта си и си мислеше: „Т’ва е сигул. Т’ва е сигул, драги — нещо, дошло от един друг свят.“
И ако съжаляваше за нещо, когато доближи полянката в края на пътя (като изключим угризенията за някои от подмолните му номера срещу „Сомбра“, отнели повече от един човешки живот), това беше, че така и не успя да посети света, който му се разкри една бурна нощ на Търтълбек Лейн в Ловъл. От време на време сигулът на Роланд му изпращаше сънища, в които виждаше поле от червени рози и една черна като сажди кула. Понякога му се присънваха и две пурпурни очи, реещи се във въздуха без каквото и да е тяло под тях, вперили зловещия си взор в хоризонта. Друг път чуваше насън как някой тръби неумолимо със своя старинен рог и след това се будеше със сълзи по бузите си — сълзи на копнеж, печал, загуба и любов. Будеше се с пръсти, сключени около изящното кръстче, и си мислеше: „Отричам Дискордия и не съжалявам за нищо: плюх в безтелесните очи на Пурпурния крал и сега ликувам; свързах съдбата си с ка-тета на Стрелеца Бялото и нито веднъж не се усъмних в правилния си избор.“
И въпреки това му се искаше да се поразходи поне веднъж в този друг свят; в света отвъд вратата.