Ала ето какво каза сега на Роланд и Еди:
— Вие, момчета, искате да направите това, което е редно да се направи. Не мога да се изразя по-ясно от това. Вярвам ви. — Джон се поколеба. — Вярвам във вас. Виждам искреност в очите ви.
Еди тъкмо си мислеше, че мъжът с карираната риза е приключил, когато Кълъм се усмихна неочаквано като малко момче.
— Пък и да си кажа правичката, имам чувството, че ми предлагате ключа от някаква грамаданска машина. — Машииинаааа. — Кой няма да поиска да я подкара и да види какво ще стане?
— Страх ли те е? — попита Роланд.
Джон Кълъм отново се замисли, след което кимна.
— Ам’ че да.
Стрелеца кимна.
— Това е добре.
СЕДЕМ
Върнаха се на Търтълбек Лейн с колата на Кълъм, а в черното небе над тях продължаваше да отеква грохотът на гръмотевиците. Въпреки че летният сезон бе в разгара си и собствениците на повечето къщи на брега на езерото Кезар най-вероятно си бяха тук, не се разминаха с нито един автомобил. Лодките отдавна бяха прибрани и изтеглени на брега.
— Бях ви рекъл, че имам още нещо за вас — каза Джон и се приближи до каросерията на пикапа си, където имаше занитен за пода стоманен сандък, долепен до кабината. Най-накрая бе задухал вятър и белите коси на Кълъм се развяваха подобно на корона от рехав пух. Той набра необходимата комбинация на висящия катинар, отключи го и вдигна капака, след което извади от вътрешността на сандъка две прашни торби, които двамата спътници добре познаваха. Едната изглеждаше съвсем нова в сравнение с другата, чийто цвят бе избледнял до пустинен прах, ала кожените връзки, посредством които се затягаше, изглеждаха здрави и надеждни.
— Нашето снаряжение! — възкликна Еди. Беше толкова радостен и изумен, че едва не закрещя. — Как, по дяволите…
Усмивката, която се изписа на лицето на Джон, бе едновременно невинна и лукава и загатваше, че собственикът й с лекота би станал майстор на подмолните номера.
— Приятна изненада, нали? Знаех си. Върнах се да хвърля едно око на магазина на Чип — по-точно на онова, дет’ остана от него — преди още суматохата да е приключила. Сума ти хора търчаха напред-назад — покриваха труповете, опъваха жълти ленти, правеха снимки… Някой бе сложил тези мешки настрани и те ми се сториха толкоз самотни, че реших да… — вдигна костеливото си рамо — … да ги прибера.
— Най-вероятно това е станало, докато се занимавахме с Калвин Тауър и Арон Дипно в тяхното бунгало — каза Еди. — След като ти уж се прибра вкъщи, за да заминеш на гости на онзи твой приятел във Върмонт. Не съм ли прав? — Младият стрелец поглади своята торба и се наслади на приятния допир на еленовата кожа; та нали сам бе одрал животното с ножа на Роланд, след което бе ушил мешката с помощта на Сузана. Това бе станало малко след като огромният роботизиран мечок Шардик едва не бе разпорил корема му, изсипвайки червата му. Еди имаше чувството, че това се бе случило някъде през миналия век.
— Ам’ че да — каза Кълъм и когато усмивката на стареца стана още по-широка, и последните съмнения напуснаха Еди. Бяха намерили човека, който им трябваше в този свят. Право думаш, кажи благодарско мерси на Ган.
— Вземи револвера си, Еди — каза Роланд, подавайки му колана, увит около оръжието с ръкохватки от сандалово дърво.
„Мой. Нарича го моя револвер.“ Младият стрелец почувства как го побиват тръпки.
— Мислех си, че ще ходим при Сузана и Джейк — каза Еди, ала взе револвера и го препаса на кръста си.
Неговият дин кимна.
— Съвсем правилно разсъждаваш, но първо трябва да свършим една дребна работа — да си разчистим сметките с онези, които убиха татко Калахан, а после се опитаха да погубят и Джейк. — Лицето му не се промени, докато произнасяше тези думи, но Еди Дийн и Джон Кълъм почувстваха как хладни тръпки пробягват по кожата им. В този момент бе почти невъзможно да погледнат към Стрелеца.
Така — макар че те не го знаеха, което бе проява на милост, каквато не заслужаваха — бе решена смъртната присъда на Флахърти, тахийнът Ламла и техния ка-тет.
ОСЕМ
„О, Боже!“ — опита се да каже Еди, ала от устните му не се отрони нито звук.
Караха след пикапа на Кълъм на север по Търтълбек Лейн, когато видя нарастващото ярко петно пред тях. Отначало младият стрелец си помисли, че това навярно са лампите, осветяващи алеята на някой тузар, но светлината ставаше все по-силна — златисто-синьо сияние вляво от тях, където склонът се спускаше към езерото. Когато се оказаха над източника му (пикапът на Кълъм вече пълзеше като костенурка), Еди зяпна и посочи към яркия пръстен, който се отдели от петното и полетя към тях, променяйки цвета си — от синьо към златисто, от златисто на алено, от алено към зелено, от зелено към златисто и после пак към синьо. В Парка на пръстена имаше нещо, напомнящо насекомо с четири криле. После, докато прелиташе над каросерията на пикапа на Кълъм, държейки курс към тъмния лес на изток от пътя, съществото се обърна към тях… и Еди видя, че има човешко лице.