— Какво… мили Боже, Роланд, какво…
— Тахийн — бе единственото, което изрече Стрелеца. На фона на отблясъците от яркото петно лицето му изглеждаше спокойно и уморено.
Нови светещи пръстени се отделяха от източника на сиянието и прелитаха над пътя, подобно на комети. Мъжът на Сузана видя мухи, сияещи колибрита и дори някакви създания, подобни на летящи жаби. А под тях…
Стоповете на пикапа на Кълъм проблеснаха изведнъж, но Еди бе така погълнат от странната гледка, че навярно щеше да се вреже в задницата на превозното средство пред него, ако Роланд не му бе извикал. Младият стрелец спря галаксито, без да изключва двигателя и да задейства ръчната спирачка, след което излезе от колата и пое по стръмния, обрасъл с дървета склон. Зениците му се бяха разширили до неузнаваемост, а долната му челюст висеше като счупена. Кълъм се присъедини към него и двамата застанаха един до друг, загледани надолу. Алеята бе марикрана с два знака — на левия пишеше „САРА ЛАФС“, а на десния се мъдреше числото 19.
— Това е от онези, нали така? — попита Джон Кълъм.
„Абсолютно си прав“ — опита се да му отвърне Еди, ала нито една дума не се откъсна от устните му, като изключим хриптенето му.
Основният източник на светлина се намираше в гората — източно от пътя и вляво от алеята, водеща към „Сара Лафс“. Там дърветата — предимно борове, ели и брези, превити от ледените бури в края на зимата — растяха достатъчно далеч едно от друго, а между тях пристъпваха стотици фигури, чиито боси нозе се тътреха сред опадалите листа. Някои определено принадлежаха към отрочетата на Родърик и бяха също толкова окаяни като Чевин от Чайвен. Кожата им бе осеяна с язви от лъчевата болест и малцина можеха да се похвалят с коса, ала сиянието, сред което крачеха, им придаваше някаква странна красота. Еди зърна някаква едноока жена, понесла на ръце мъртвото си дете. Тя го изгледа с печал и устните й потрепнаха, но младият мъж не чу нищичко. Той поднесе юмрук към челото си и подгъна коляно. После докосна ъгълчето на окото си и посочи към нея. „Виждам те“ — казваше този жест… или поне така се надяваше съпругът на Сузана. „Виждам те много добре.“ Непознатата с умрялото дете отвърна на жеста му, след което се изгуби от погледа му.
Над тях изтрещя гръмотевица и една мълния се стрелна надолу към източника на сиянието. Една стара ела, чийто ствол бе обрасъл с мъх, пое светкавицата и се разцепи чак до основата, като двете й половини се сгромолясаха на земята с изключителна симетрия. Вътрешността на стъблото й бе обгърната в пламъци. В следващия миг Еди видя как цял облак от искри, ала не огнени; по-скоро наподобяваха блуждаещите огънчета, които понякога можеха да се видят край някое блато — се понесе нагоре към навъсените облаци. В тези искри младият мъж зърна безброй миниатюрни телца, които танцуваха вихрено, и за момент дъхът му замря — имаше чувството, че е попаднал сред мъничките феи от приказката за Питър Пан.
— Вижте ги! — възкликна Джон с благоговение. — Пришълци! Господи, та те са стотици! Как ми се иска приятелчето ми Дони да е тук, за да ги види!
Мъжът на Сузана си каза, че навярно старецът беше прав — стотици мъже, жени и деца вървяха сред дърветата под тях, запътили се към светлината, като ту се появяваха, ту изчезваха и пак се появяваха. Както си стоеше там неспособен да отклони поглед от странното множество, Еди усети как една студена капка целуна врата му и се шмугна под ризата му, последвана от втора и трета. Вятърът се бе усилил и нов облак от мънички феи се понесе нагоре, а огнените езици, ближещи превърнатото в двойна факла дърво, лумнаха с удвоена сила.
— Хайде! — извика Роланд, сграбчвайки ръката на Еди. — Всеки момент ще завали като из ведро и това дърво ще угасне като свещ. Мотаем ли се още тук, когато се излее пороят, тук и ще си останем.