— Къде… — започна младият стрелец и тогава видя. Недалеч от края на алеята, където гората отстъпваше пред камара скали, стърчащи от езерото, се намираше източникът на сиянието — прекалено ярък, за да може човек да спре погледа си на него. Неговият дин го задърпа в тази посока, а междувременно Джон Кълъм продължи още известно време да гледа като хипнотизиран пришълците, след което побърза да настигне двамата странници.
— Не! — извика Роланд през рамо. Дъждът се усилваше — студените капки, трополящи по кожата му, сякаш имаха размерите на монети. — Имаш си своя работа, Джон! Успех!
— И на вас, момчета! — отвърна им мъжът с карираната риза. Той се спря, вдигна ръка и им помаха. Светкавица проряза небето и за миг озари лицето му с ослепително синьо и най-тъмно черно. — И на вас!
— Еди, сега ще се втурнем към източника на светлината — каза Роланд. — Този портал не е останал от древните, а още от Първоначалието — и е магически, ако ме разбираш. Може да ни прехвърли на всяко място, където си пожелаем, ако се концентрираме достатъчно…
— Къде…
— Няма време! Джейк ми каза къде чрез докосването! Само ме хвани за ръката и недей да мислиш за нищо! Мога да пренеса и двама ни!
На Еди му се прииска да го попита дали е сигурен в това, ала нямаше никакво време. Стрелеца се втурна към вратата и той го последва. Те се спуснаха по склона право към Парка на светлината. Младият мъж почувства диханието й по кожата си — все едно милиони миниатюрни усти се допираха до него от всички страни. Ботушите на двамата странници затъваха в дебелия килим от листа, а вдясно от тях пламтеше разполовената от мълнията ела. Мъжът на Сузана усети мириса на смола и чу пращенето на горящата дървесина. Почти се бяха приближили до източника на сиянието. Еди успя да зърне езерото Кезар отвъд него, след което някаква огромна сила го сграбчи и го захвърли през студения дъжд към ослепителния блясък. Пред погледа му проблеснаха за миг очертанията на врата; тогава младият стрелец стисна с удвоена сила ръката на своя дин и затвори очи. Покритата с опадали листа земя изчезна под краката му и двамата с Роланд полетяха.
Седма глава
Събиране
ЕДНО
Флахърти стоеше пред вратата „Ню Йорк / Федик“ и я блъскаше като обезумял. Повърхността й бе набраздена от няколко изстрела, но както и преди тя си оставаше непреодолима бариера за преследвачите, въпреки че дрисливото хлапе явно бе успяло да я премине по някакъв начин. Ламла стоеше близо до него и чакаше гневът на предводителя да се уталожи, а останалите членове на потерята също чакаха, без да смеят да гъкнат.
Най-накрая ударите, с които Флахърти обсипваше вратата, започнаха да намаляват интензивността си. Той нанесе последния и Ламла потръпна, когато видя кръвта, капеща от кокалчетата на юмруците му.
— Гагво? — попита Флахърти, като видя гримасата му. — Гагво има? Изгаж неждо да ми гажеш ли?
На човекоподобния хермелин изобщо не му пукаше за белите кръгове около очите на Флахърти и алените рози, разцъфнали на бузите му. За липсата на какъвто и да било интерес към тях помагаше и обстоятелството, че ръката на предводителя се бе приближила на опасно разстояние от автоматичния глок, висящ в кобур под мишницата му.
— Не — каза той. — Не, сай.
— Давай, гажи гагводо мизлиж, не зе здезнявай — настоя Флахърти. Той се опита да се усмихне, ала вместо това се ухили грозно, а блесналият му взор му придаваше вид на безумец. Тихичко, без да издадат и звук, останалите се отдръпнаха на почтително разстояние.
— Зигурно взичги изгаде да ми гажеде неждо; заждо не започнеж ди, друже? Да, избузнах го! Хайде, очаквам гридигада ди!
„Свършено е с мен — помисли си Ламла. — След цял живот служба на Краля ми трябваше един-единствен непредпазние поглед пред човек, търсещ изкупителна жертва, за да се простя с живота си.“
Той се огледа наоколо, за да види дали някой от останалите би се застъпил за него, след което каза:
— Флахърти, ако съм те засегнал по някакъв начин, съжа…
— О, да, зазегпа ме и ожде гаг! — извика водачът на потерята. — Знам, че жде зи бладя за днежния неузбех, но мизля, че ди жде зи бладиш бреди…
Въздухът край тях внезапно потрепери, като че ли коридорът изведнъж си бе поел въздух. Косата на Флахърти и козината на Ламла се разрошиха. Преследвачите на Джейк тъкмо понечиха да се обърнат, когато един от тях — вампир на име Албрехт, — изкрещя пронизително и побягна, при което Флахърти видя двамата непознати мъже, чиито дънки, ботуши и ризи тъмнееха от дъждовните капки. В краката им лежаха прашни торби, а на хълбоците им висяха револвери. Предводителят на преследвачите зърна ръкохватките от сандалово дърво в секундата преди по-младият да извади оръжието си от кобура с мълниеносно движение и веднага разбра защо вампирът беше побягнал. Флахърти добре знаеше кои носеха подобни револвери.