Младият стреля само веднъж и русата коса на Албрехт се издигна нагоре, сякаш разрошена от невидима ръка, след което той залитна напред, а тялото му се стопи във въздуха, изоставяйки дрехите му.
— Хайл, роби на Краля — изрече по-възрастният от двамата. Тонът му бе спокоен и непринуден, сякаш водеше съвсем обикновен разговор. Флахърти, чиито юмруци продължаваха да кървят след неуспешните му опити да разбие вратата, през която бе избягал сополанкото, нещо не можеше да се ориентира в ситуацията. Ако това бе наистина Роланд от Гилеад, както по всяка вероятност беше, то как, по дяволите, беше успял да се озове тук, че и да ги изненада в тила им? Как?
Студените сини очи на Стрелеца ги изгледаха преценяващо.
— Кой в това жалко стадо се нарича дин? Ще ни окаже ли той честта да пристъпи напред, или не? Не? — Хладният му взор продължаваше да се плъзга по лицата им, а лявата му ръка се отдалечи от ръкохватката на револвера и се доближи до ъгълчето на устата му, където бе разцъфнала саркастична усмивка. — Не? Много лошо. За мое съжаление явно в края на краищата се оказахте страхливци. Можете да убиете свещеник и да преследвате дете, но не смеете да се изправите лице в лице с един мъж. Вие сте страхливци и синове на страх…
Флахърти направи крачка напред. Пръстите на кървящата му дясна ръка докосваха дръжката на пистолета, който висеше под лявата му подмишница.
— Едо ме, Роланд, зин на Здивън.
— О, значи знаеш името ми!
— Да, дозедих зе за имедо ди од лицедо ди, а бознах лицедо ди заради усдада ди. Зъждада узда гадо на майга ди, гоядо е духала з гев на Джон Варзън, дордедо дой излее земе…
Предводителят на преследвачите извади пистолета си, докато говореше — гангстерски трик, който без съмнение бе упражнявал и използвал неведнъж. Ала въпреки че се гордееше с бързината си и левият показалец на Стрелеца продължаваше да се намира до устата му, Роланд с лекота го изпревари и първият му куршум попадна между устните на главатаря на отряда. Предните му зъби и челюстта му се разлетяха на парчета, част от които Флахърти погълна ведно с последния си дъх. Вторият изстрел проби челото му точно между веждите и водачът на потерята бе запратен към вратата „Ню Йорк / Федик“, а глокът му, чийто спусък така и не успя да натисне, падна на пода, където гръмна от само себе си.
Останалите извадиха оръжията си секунди по-късно. Еди застреля шестима — бе успял да смени патрона, с който бе повалил Албрехт — а когато отново му се наложи да презареди, се изтегли зад своя дин, както той самият го беше научил. Роланд пое щафетата и елиминира още петима, след което отстъпи зад Еди, който довърши останалите… с изключение на един.
Ламла бе достатъчно умен, за да не се опитва да стреля по двамата мъже, ето защо бе останал жив. Той вдигна гладките си, завършващи с космати пръсти, длани във въздуха. Пистолетът му си стоеше в кобура.
— Ще ме пощадиш ли, стрелецо, ако ти обещая да не воювам вече с теб?
— Не — отвърна Роланд и запъна петлето на револвера си.
— Бъди проклет тогава, чари-ка — каза тахийнът и Стрелеца натисна спусъка, а Ламла от Галий се строполи мъртъв на пода.
ДВЕ
Преследвачите на Джейк лежаха на земята като купчина дървени трупи — трупът на Ламла беше най-отпред, проснат по очи на пода. Нито един от тях не бе имал възможността да стреля. Облицованият с плочки коридор вонеше на барут, а във въздуха се кълбеше синкав дим. После се включиха пречистващите устройства — от стените се разнесе бръмчене и скоро стрелците почувстваха течението, тласкащо дима към вентилационните решетки.
Еди презареди револвера си — своя револвер, както му бяха казали — и го напъха отново в кобура. После се приближи до мъртъвците и небрежно отмести четирима от тях, за да се добере до вратата.
— Сузана! Сюз, там ли си?