ДВЕ
Роланд и Еди изслушаха с безмълвен интерес как Сузана и Джейк разказват приключенията си до момента, в който жената започна да говори за Матиесен ван Вик, който й бе дал парите си и й беше наел хотелска стая. Тогава Стрелеца попита Еди за костенурката в подплатата на торбата.
— Не знаех, че е костенурка. Мислех си, че е някакво камъче.
— Разкажи ми отново тази част — каза Роланд.
Еди се замисли, опитвайки се да си припомни (струваше му се, че това се е случило преди стотици години) как той и татко Калахан бяха отишли в Пещерата на портала и бяха отворили кутията от призрачно дърво, където се намираше Черната тринайсетица. Очакваха магическата сфера да отвори вратата, и точно така беше станало, ала преди това…
— Сложихме кутията в торбата — рече Еди, — тази с надписа „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕИ“ в Ню Йорк и „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — в Кала Брин Стърджис. Нали си спомняте?
Помнеха.
— Тогава напипах нещо в подплатата. Казах на Калахан и той ми рече, че… — младият мъж се замисли, — че сега не му е времето да се занимаваме с това. Или нещо подобно. Съгласих се. Май си помислих нещо от сорта, че си имаме достатъчно мистерии, за да се блъскаме и над тази. Спокойно можеше да почака. Роланд, кой, в името на Бога, е сложил това нещо в торбата, как мислиш?
— Като заговорихме на тази тема, кой е оставил торбата в празния парцел? — попита Сузана.
— А ключа? — добави Джейк. — Намерих ключа за къщата на Дъч Хил в същия парцел. Възможно ли е да е била розата? Дали розата по някакъв начин… не знам… ги е сътворила?
Роланд заумува над това.
— Според мен — каза той след малко — по-скоро сай Кинг е оставил тези знаци и сигули.
— Писателят — поясни Иди. Гой обмисли идеята, после бавно кимна. Имаше смътни спомени за нещо от гимназията, наречено „бог от машината“. Имаше си и засукан латински термин за него, ала младият мъж не можеше да се сети за него. Навярно бе зает да драска името на Мери Лу Кенопенски на чина, докато другите деца си записваха прилежно в тетрадките. Основната идея се състоеше в следното — когато някой драматург се озовеше в задънена улица, можеше да се измъкне от ситуацията с помощта на бог, който се спускаше на сцената в изрисувана с цветя каляска и спасяваше героите, изпаднали в беда. Този похват най-вероятно доставяше голямо удоволствие на по-религиозната част от театралната аудитория, която вярваше, че Господ — не тази спецефектова версия, спускана на сцената от някаква невидима за зрителите платформа, а Този, който бе на Небето — наистина спасяваше хората, които го заслужаваха. Подобни представи без съмнение бяха излезли от мода през последните векове, ала Еди бе убеден, че популярните романисти — какъвто сай Кинг щеше да стане — вероятно продължаваха да използват тази техника, само дето я вплитаха по-умело в произведенията си. Аварийни шлюзове. Карти с надпис „ИЗЛИЗАШ ОТ ЗАТВОРА“, „ИЗПЛЪЗВАШ СЕ ОТ ПИРАТИТЕ“ или „НЕОБИЧАЙНА БУРЯ ПРЕКЪСВА ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО И ЕКЗЕКУЦИЯТА СЕ ОТЛАГА“. Богът от машината (който всъщност бе авторът) правеше всичко възможно да спаси героя си, за да не завърши историята с изречение като това например: „И тъй ка-тетът бе избит до крак на Джерико Хил и лошите победиха, да живее Дискордия, колко тъжно, но пък следващия път може да имат повече късмет (какъв следващ път, ха-ха), КРАЙ.“
Малки спасителни въжета като ключа. Да не споменаваме миниатюрната костенурка.
— Ако той е написал за тези неща в книгата си — рече Еди, — това трябва да е станало, след като го видяхме през 1977 година.
— Право казваш — съгласи се Роланд.
— Пък и не ми се вярва да си ги е измислил добави младият мъж. — Наистина. Той не е…
— Шарлатанин? — попита с усмивка Сузана.
— Не! — изведнъж се обади Джейк. Беше потресен. — Той е нещо като изпращач. Предавател. — Момчето си мислеше за баща си и за работата му в телевизията.
Бинго! — възкликна Еди и посочи с пръст към него. Тази идея автоматично водеше до друга — в случай че Стивън Кинг не останеше жив достатъчно дълго време, за да вплете тези неща в историята си, ключът и костенурката нямаше да са налице, когато щяха да имат нужда от тях. Джейк щеше да бъде изяден от Пазителя на вратата в къщата на Дъч Хил… ако приемем, че изобщо стигнеше толкова далеч. Дори и да съумееше да избяга от чудовището от Дъч Хил, щеше да бъде разкъсан от Предците — вампирите от първи тип на Калахан, — когато стигнеше до „Дикси Пиг“.