— Храбра постъпка. — Тъмнокожата жена разроши косата на Джейк, след което погали главата на Ко. Рунтавелкото изпъна вратлето си, за да се наслади по-пълно на удоволствието, притворил очи и отдръпнал устните на лисичата си муцунка в усмивка. — Дяволски храбра постъпка. Благодаря, сай Джейк.
— Сай Ейк! — изджавка Ко.
— Ако не беше костенурката, да са ни убили и двамата. — Гласът на момчето звучеше спокойно, но лицето му бе пребледняло. — А така татко Калахан… той… — Изтри една сълза с опакото на дланта си и се взря в Роланд. — Ти използва гласа му, за да ми изпратиш съобщение. Чух те.
— Да, налагаше се — съгласи се Стрелеца. — Той искаше същото.
— Вампирите не успяха да го докопат — продължи момчето. — Той използва рюгера ми, преди да са успели да изпият кръвта му и да го превърнат в един от тях. Макар че не смятам, че щяха да направят точно това — по-скоро щяха да го разкъсат на парчета и да го изядат. Направо бяха обезумели.
Роланд кимаше.
— Последното нещо, което изпрати — мисля, че го изрече високо на глас, обаче не съм много сигурен, — беше… — Джейк се замисли. Сълзите вече бликаха неудържимо от очите му. — Той каза: „Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре и да се изкачиш до върха й!“ После… — момчето подсмръкна — издъхна. Като пламъче на свещ. Отиде в някой друг свят, ако има подобно нещо.
Джейк замълча. За известно време никой от тях не пророни нито дума, сякаш предварително се бяха уговорили да почетат татко Калахан с безмълвието си. Накрая Еди каза:
— Добре, вече отново сме заедно. Какво, по дяволите, ще правим оттук насетне?
ЧЕТИРИ
Роланд седна и отправи намръщен поглед към Еди, чието значение — по-ясно от каквито и да било думи — беше: „Защо си играеш с търпението ми?“
— Добре де — вдигна рамене младият мъж. — Просто навик. Стига си ме гледал така.
— Какво е навик, Еди?
Напоследък съпругът на Сузана се сещаше все по-рядко за последната си година с Хенри, но ето, че сега споменът за брат му изплува в съзнанието му. Младият стрелец не искаше да си го признае, но не защото се чувстваше засрамен, а понеже неговият дин се дразнеше, когато Еди заговореше с гласа на своя по-голям брат. И навярно така бе честно. Хенри беше оформящата, определяща сила в живота на Еди, тъй както Корт бе определящата сила в живота на Роланд… ала Стрелеца не говореше за някогашния си учител през цялото време.
— Това да задавам въпроси, когато вече знам отговора — рече съпругът на Сузана.
— И какъв е отговорът този път?
— Преди да поемем към Кулата, трябва да се върнем до Тъндърклап, където или ще избием Разрушителите, или ще ги освободим. Каквото там е необходимо, за да опазим Лъчите. А, да не забравя — трябва да убием Уолтър, Флаг или както там се нарича, защото той е фелдмаршалът, нали така?
— Точно така — съгласи се Роланд, но ето, че в играта се включи нов играч. — Погледна към робота. — Найджъл, трябваш ми.
Домашният помощник разпери ръце и вдигна глава.
— Как мога да ви бъде полезен?
— Като ми дадеш нещо за писане. Имаш ли подръка подобно нещо?
— Писалки, моливи и тебешир има в кабинката на надзирателя в далечния край на Залата за екстракции.
— Залата за екстракции — повтори Роланд, оглеждайки десетките легла. — Така ли я наричате?
— Да, сай. — След което добави почти боязливо: — Елизиите на гласни и фрикативните съгласни подсказват, че сте ядосан. Така ли е?
— Хиляди деца са били отвличани и докарвани тук — предимно здрави деца от един свят, където твърде много се раждат с увреждания, — след което са изсмуквали мозъците им. Защо трябва да съм ядосан?
— Сай, мога да заявя с положителност, че нямам никаква представа — каза Найджъл. Навярно вече съжаляваше за решението си да се върне тук. — Но мога да ви уверя, че не съм вземал никакво участие в екстракционните процедури. Аз отговарям за домакинските задължения и поддръжката.
— Донеси ми молив и парче тебешир.
— Сай, няма да ме разрушите, нали? През последните дванайсет-четиринайсет години екстракциите се извършваха под ръководството на доктор Скоутър, а той е мъртъв. Тази лейди-сай го застреля, и то със собствения му пистолет — каза роботът с укорителен тон.