— Не е изключено — обади се Еди. — Стига да не греша, те са заимствали доста неща от древните.
— Не грешиш — каза му Роланд. Продължавай, Сузана. — Той не беше приклекнал, а седнал, изпъвайки единия си крак напред. Еди се замисли колко ли го болеше хълбокът и дали в чантата, която отново бе получил благодарение на Джон Кълъм, бе останало нещо от котешкото масло на Росалита. Съмняваше се.
— Вълците яздят покрай железопътната линия поне докато не излязат от сенките… от мрака… или каквото и да е там. Ти знаеш ли, Роланд?
— Не, но съвсем скоро ще разберем. — Направи любимия си жест с пръстите на лявата си ръка, демонстрирайки нетърпението си.
— Те прекосяват река Уай, отиват в Калите и отвличат децата — продължи тъмнокожата жена. — Когато се връщат до станция Тъндърклап, мисля, че натоварват децата и конете на влака и отиват с него във Федик, може би защото вратите не са подходящи за тях.
— Да, мисля, че е така — съгласи се Роланд, — Така стигат до този девар-той — затвора, който маркирахме с „8“.
— Скоутър и нацистките му доктори са използвали тези подобни на шлемове приспособления, за да извлекат нещо от децата — каза Сузана. — Навярно това е нещото, което дават на Разрушителите. Хранят ги с него или ги инжектират, нямам представа. Децата и мозъчното вещество се връщат в станция Тъндърклап посредством портала. Хлапетата биват изпращани обратно в Кала Брин Стърджис и другите Кали, а в този така наречен девар-той…
— Господаую, вечеуята е сеувиуана — обади се мрачно Еди.
Найджъл изобщо не разбра за какво говори младият стрелец.
— Бихте ли искали да похапнете, уважаеми? — попита домашният помощник с ведър глас.
Джейк си даде сметка, че червата му къркорят. Бе ужасно да е тъй гладен толкова скоро след смъртта на отеца — и нещата, които бе видял в „Дикси Пиг“, — ала наистина умираше от глад.
— Тук има ли някаква храна, Найджъл? — попита той. — Има ли?
— Естествено, че има, млади човече — отвърна роботът-иконом. — Боя се, че менюто ни не е особено разнообразно — разполагаме само с консервирани храни, но пък сред тях можете да избирате между двайсетина вида ястия като печен боб, риба тон, няколко вида супи…
— Риба-стон за мен — каза Роланд, — но донеси повече, ако ти е угодно.
— Разбира се, сай.
— Може би няма да можеш да ми приготвиш един „Елвис Спешъл“ — рече замечтано момчето. — Това е фъстъчено масло, банани и бекон.
— Ти уби рибата, хлапе! — възкликна Еди. — Сигурно няма как да видиш на тази светлина, но съм сигурен, че позеленях.
— За съжаление не разполагам нито с бекон, нито с банани — каза Найджъл (произнасяйки „банани“ като „ба-НАААА-ни“), — но имам фъстъчено масло и три вида желе. Както и ябълково масло.
— Ябълково масло звучи добре — облиза се Джейк.
— Продължавай, Сузана — нареди Роланд, докато роботът-иконом се заемаше да изпълни поръчката им. — Май не трябва да те притискам толкова, защото след като се нахраним, ще трябва да си починем малко. — Не беше особено очарован от тази перспектива.
— Не мисля, че е останало нещо друго за казване — рече жената. — Звучи ми смущаващо — и ми изглежда смущаващо впрочем, тъй като нашата малка карта няма мащаб, — ала Вълците повтарят експедициите си на всеки двайсет и четири години или нещо такова; от Федик до Кала Брин Стърджис, после отново до Федик с децата, за да изгребат мозъците им. Накрая връщат малчуганите в Каните, а мозъчната субстанция отива в затвора, където държат Разрушителите.
— Девар-той — рече Джейк.
Сузана кимна.
— Въпросът е какво да направим, за да прекъснем този цикъл.
— Влизаме през портала към станция Тъндърклап — каза Роланд — и от нея се прехвърляме там, където държат Разрушителите. След което… — погледна към всеки от ка-тета си и вдигна левия си юмрук, изпъвайки само показалеца в сух експресивен жест.
— Там ще има стражи — обади се Еди. — И сигурно ще са много. Ами ако са повече от нас?
— Няма да ни е за пръв път — вдигна рамене Стрелеца.
Втора глава
Наблюдателят