Той не принадлежеше към нито един от култовете, групировките, религиите и сектите, появили се в смутните години, откакто Кулата бе започнала да се клати, макар че носеше сигулите им, когато това го устройваше. Времето, което бе прекарал в служба на Пурпурния крал, бе отминало, както бяха отминали и годините, през които бе служил на Джон Фарсън Добрия, който бе потопил Гилеад, последния бастион на цивилизацията, в океан от кръв и убийства. Уолтър също бе извършил множество убийства през дългото си почти безсмъртно съществуване. Той бе станал свидетел на гибелта на това, което смяташе за последния ка-тет на Роланд, на билото на Джерико Хил. Свидетел?!? Каква невиждана скромност, богове и риби! Под името Рудин Филаро той се бе сражавал в тази битка, с лице, изрисувано в синьо, беше надавал бойни викове и се бе хвърлял в атака заедно с другите вонящи варвари, като собственоръчно беше сразил Кътбърт Алгуд, изпращайки стрела в окото му. Ала дори тогава той нито за миг не бе отделял взор от Кулата. И сигурно заради това проклетият стрелец — когато слънцето залезе, Роланд от Гилеад беше единственият оцелял — бе успял да избяга, скривайки се на дъното на каруцата, извозваща труповете, след което се беше измъкнал от купчината мъртъвци на зазоряване, малко преди да я превърнат в погребална клада.
Уолтър бе видял Роланд няколко години по-рано — в баронството Меджис, — където за малко го беше изтървал (беше поверил тази отговорна задача на Елдред Джонас — онзи с треперещия глас и дългата сива коса, за което Джонас бе платил с живота си). Тогава Кралят му рече, че още не са приключили с Роланд, че Стрелеца само щеше да ускори процеса, който вече бе започнал, и накрая щеше собственоръчно да предизвика рухването на онова, което искаше толкова много да спаси. Уолтър започна да му вярва едва когато попадна в пустинята Мохейн и откри, че по следите му се движи онзи същият стрелец, когото познаваше от едно време, само дето годинките му бяха започнали да си личат, а появата на Мия го убеди окончателно в това — все пак ничията дъщеря изпълни мрачното древно пророчество, давайки живот на сина на Пурпурния крал. Естествено, сега вече нямаше никаква полза от Червения дъртофелник, но дори когато беше заключен зад стените на Кулата и своето безумие, той — то — си оставаше много опасен.
Преди Роланд да се включи в играта — и да го направи по-велик от собствената му съдба, — Уолтър о’ Дим не се различаваше много от скиталеца от прежните дни, от наемника, чиято неясна амбиция беше да проникне в Тъмната кула, докато тя още се издигаше цяла и непокътната. Нали точно това го бе довело и при Пурпурния крал? И не беше негова вината, че великият крал-паяк се бе побъркал.
Голяма работа. Сега пред него стоеше синът на изкукуригалия Червен дъртофелник, а той имаше същия белег на петата си — и в момента Уолтър го виждаше. Така всичко си идваше на мястото. Естествено, трябваше да е много внимателен. Съществото на стола изглеждаше безпомощно, навярно дори си мислеше, че е безпомощно, но в никакъв случай не трябваше да го подценява само защото приличаше на розово бебенце.
Новодошлият прибра пистолета в джоба си (за малко, съвсем за малко) и протегна напред ръце — дланите му бяха обърнати нагоре в жест на покорство. После стисна едната си ръка в юмрук и го вдигна към челото си. Бавно, без да отделя очи от бебето, опасявайки се, че може да се преобрази (Уолтър бе видял трансформацията му и какво се бе случило с майката на малкото чудовище), странникът подгъна едното си коляно и коленичи.
— Хайл, Мордред Дисчейн, син на Роланд от Гилеад, който беше, и на Пурпурния крал, чието име нявга отекваше от Крайния до Външния свят; Хайл, сине на двама бащи, водещи родословието си от Артур Елд, първия крал, възкачил се на трона, след като Първоначалието се оттегли, и Пазителя на Тъмната кула.
За момент нищо не се случи. В Контролния център цареше тишина, оцветена от миризмата на прегорелите електронни чаркове на Найджъл.
После бебето размаха пухкавите си юмручета, разтвори пръстчета и ги вдигна във въздуха.
„Стани, васале мой, и ела при мен.“
ДВЕ
— Най-добре да не „напрягаш мозъка си“, за да не те усетят — каза новодошлият, докато пристъпваше по-близо. — Те знаят, че си тук, а Роланд е божествено проницателен; делах-умен е той. Веднъж ме настигна и си помислих, че краят ми е дошъл. Наистина. — Мъжът, който се наричаше Флаг (под това име на едно друго ниво на Кулата той бе погубил целия свят), извади от чантата си фъстъчено масло и бисквити със сирене. Той поиска разрешение от новия си дин и бебето (което вече бе ужасно прегладняло) кимна царствено. Уолтър седна на пода с кръстосани крака и започна бързо да яде, чувствайки се в безопасност с „мозъчната шапка“ на главата си, без да знае, че тя изобщо не бе попречила на неканения гост, който тършуваше необезпокояван в съзнанието на странника. Да, той наистина беше в безопасност, докато Мордред ровеше из главата му, но после…