Пеленачето вдигна розовата си ръчичка във въздуха и нарисува във въздуха въпросителен знак.
— Как успях да избягам ли? — попита Уолтър. — Ами, направих онова, което всеки истински лъжец би направил при тези обстоятелства — казах му истината! Показах му Кулата — е, няколко нива от нея. Видяното го потресе, разсъдъкът му се разтвори пред мен и докато той немееше в благоговение, се възползвах от собствения му арсенал, за да го хипнотизирам. Намирахме се в една от времевите капсули, които понякога се откъсват от Кулата, и светът се рееше около нас, докато провеждахме съвещанието си сред всичките тези кости. Аз домъкнах още кости — човешки кости — и ги напъхах в онова, което бе останало от одеждите ми. Можех да го убия, ала какво би станало с Кулата, ако бях сторил това? Какво би станало с теб в такъв случай? Ти никога нямаше да се появиш на този свят. Ако трябва да съм честен, Мордред, като го оставих жив и му позволих да изтегли онези тримата, аз спасих живота ти преди още да бъдеш заченат. Отправих се към морския бряг — имах нужда от малко почивка, хе-хе. Роланд също пое натам и не след дълго се натъкна на трите врати. Аз пък тръгнах в противоположната посока, скъпи мой Мордред, и ето ме сега пред теб!
Странникът се засмя гръмко и от пълната му с бисквити уста захвърчаха трохи, които се посипаха по брадичката и ризата му. Мордред се усмихна, макар че изпитваше силно отвращение. С това значи трябваше да работи — с това! С един глупак, който тъпче устата си с бисквити, плюе трохи и до такава степен е погълнат от миналите си приключения, че изобщо не подозира за опасността, която го грозеше сега, нито пък усеща, че защитата му е пробита. В името на всички богове, та той заслужаваше да умре! Ала преди това да се случи, Мордред трябваше да свърши две неща. Едното бе да разбере къде бяха отишли Роланд и приятелите му. Другото беше да се нахрани. Този глупак можеше да му помогне и в двата случая. Задачата му се улесняваше допълнително от факта, че Уолтър също бе остарял — беше остарял и бе станал прекалено самонадеян, — а тщеславието му пречеше да осъзнае това.
— Сигурно се питаш защо съм тук, а не се занимавам с делата на баща ти — попита мъжът с анорака. — Така ли е?
Мордред пет пари не даваше за това, ала все пак кимна. Червата му къркореха.
— В интерес на истината аз дойдох именно заради неговите дела — рече Уолтър и на лицето му се изписа най-очарователната му усмивка (е, ослепителният й блясък бе малко развален от фъстъченото масло, полепнало по зъбите му). Едно време сигурно е знаел, че всяко изречение, започващо с фразата „в интерес на истината“, почти винаги съдържа лъжа. Ала вече бе забравил това. Беше прекалено стар. Прекалено самонадеян. Прекалено глупав, за да си спомни. Е, не можеше да се отрече, че проявяваше известна предпазливост — със сигурност усещаше силата на детето, но дали усещаше, че то бърника в главата му? Определено не. Навярно смяташе, че съществото, криещо се зад бебешкия облик, е могъщо, но не чак толкова.
Уолтър се приведе, присвивайки колене.
— Твоят Червен баща е… — започна той — ами, честно казано, никак не е добре. Убеден съм, че това е следствие от дългото време, прекарано в непосредствена близост до Кулата, а също така и от обстоятелството, че е мислил прекалено много за нея. Както и да е, на теб се пада честта да довършиш започнатото от него. Именно поради тази причина дойдох тук — за да ти помогна в това.
Мордред кимна, сякаш бе доволен от чутото. И наистина беше доволен. Но, ох, колко беше гладен само!
— Може би се чудиш как проникнах в това уж защитено от всички страни помещение? — продължи Уолтър. — В интерес на истината аз помагах при построяването на тази станция — в отдавнашното отдавна, както би се изразил Роланд.
Отново същата фраза, по-очевидна и от намигване.
Беше прибрал пистолета в левия джоб на анорака си. Сега бръкна в десния и извади някакво приспособление с размерите на цигарена кутия, издърпа сребристата антена, след което натисна някакъв бутон. Част от облицования със сиви плочки под се спусна надолу, разкривайки стълба. Мордред кимна. Уолтър — или Рандал Флаг, както сега се наричаше — наистина бе излязъл от пода. Добър фокус, ала да не забравяме, че едно време този мъж бе служил на бащата на Роланд — Стивън — като придворен чародей под името Мартен. Този Уолтър о’ Дим действително имаше множество лица и имена, ала далеч не беше толкова умен, колкото си мислеше. Сега на сина на Краля му оставаше да узнае само едно — как Роланд и приятелите му се бяха измъкнали оттук. И дори нямаше нужда да се рови в съзнанието на посетителя си, за да го разбере — трябваше само да тръгне обратно по пътя, по който бе дошъл този глупак.