Преди това обаче…
Усмивката на Уолтър позагуби блясъка си.
— Казахте ли нещо, сир? — Рандал Флаг неочаквано стана необичайно вежлив. — Стори ми се, че чух гласа ви в съзнанието си.
Бебето поклати глава. Кой може да изглежда по-невинен от едно бебе? Нима лицата на новородените не са самото олицетворение на простодушието и невинността?
— Ще те взема с мен и ще тръгнем след тях, ако искаш — каза Уолтър. — Какъв отбор само ще бъдем! Те възнамеряват да отидат в онзи девар-той в Тъндърклап, за да освободят Разрушителите. Вече съм обещал да се срещна с баща ти — с Белия ти баща — и неговия ка-тет, в случай че продължат по пътя си, и смятам да спазя обещанието си. Защото, чуй ме добре, Мордред, Стрелеца Роланд Дисчейн се възправя срещу мен при всеки мой ход и аз нямам намерение да търпя повече това. Няма да търпя! Чуваш ли? — Гласът му беше станал писклив от ярост.
Младенецът кимна невинно, а красивите му бебешки очи се ококориха широко — от страх, удивление, а може би и от двете едновременно. Уолтър о’ Дим вече бе паднал съвсем ниско в очите му и сега единственият въпрос беше кога да приключи с него — незабавно или по-късно? Страшно му се искаше да яде, но си помисли, че може да потърпи още мъничко. Имаше нещо неустоимо в това да наблюдава как този глупак забива с такъв плам последните пирони в собствения си ковчег.
Мордред отново нарисува въпросителен знак във въздуха.
Усмивката на Уолтър окончателно се стопи.
— Какво искам в действителност ли? Това ли ме питаш? Бебето кимна утвърдително.
— Целта ми изобщо не е Тъмната кула, ако искаш да знаеш истината, а Роланд — Роланд, който не излиза от главата и сърцето ми. Искам той да умре. Тонът на мъжа бе хладен и безизразен, — За всички дълги и прашни левги, през които ме преследва, за всички неприятности, които ми причини; и за Червения крал — истинския Червен крал, ако разбираш какво искам да кажа… За упорството, с което продължи по пътя си, и задето не се отказа от Кулата, каквито и препятствия да се появяваха на пътя му, но най-вече за смъртта на майка му, която обичах някога… — той понижи глас — … или поне чуках. Както и да е, той беше този, който я уби. Каквато и роля да изиграх аз или Рия от Кьос в тази работа, именно момчето сложи край на живота й с проклетите си револвери, бавнозагряващия си мозък и бързите си ръце.
Мордред го слушаше внимателно.
— Що се отнася до края на вселената… — продължи Уолтър след малко, — ще кажа тъй — нека настъпи — сред лед, огън и мрак. Какво изобщо е направила вселената за мен, че да се грижа за благото й? Знам само едно — Роланд от Гилеад живя прекалено дълго и аз искам този кучи син да легне в земята. Заедно с всички онези, които изтегли.
За трети и последен път Мордред нарисува въпросителния знак във въздуха.
— Останала е една-единствена функционираща врата, която води оттук до онзи девар-той, млади господарю. Вълците също я използват… по-точно казано, използваха я, защото според мен вече извършиха последния си набег. Роланд и приятелите му също са минали през нея, но това изобщо не трябва да ни притеснява — когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане! Нищо чудно и ние да ги довършим, докато вниманието им е погълнато от Разрушителите, Отрочетата на Родърик и стражите. Какво ще кажеш за това, а?
Пеленачето кимна решително, след което отвори уста и засмука розовите си пръстчета.
— Да — каза мъжът с мозъчната шапка, а усмивката му отново проблесна. Много добре знам, че си гладен. Обаче съм уверен, че ще можем да ти намерим нещо много по-добро от разните му там плъхове и недорасли рунтавелковци. Прав ли съм?