Мордред отново кимна. Беше абсолютно сигурен в това.
— Да изиграя ли ролята на доброто татенце и да ти потърся кльопачка? — попита Уолтър. — Тогава няма да се налага да се превръщаш в паяк. Бррррр! Трябва да ти призная, че в другия ги облик никой няма да те заобича, да не говорим, че едва ли изобщо ще те хареса!
Бебето вече протягаше ръчички към него.
— Няма да ме наакаш, нали? — попита с небрежен тон някогашният придворен чародей, спирайки се на половината път до стола. Ръката му се плъзна в джоба и Мордред осъзна, че коварното копеле криеше нещо от него — очевидно по някакъв начин посетителят му бе разбрал, че „мозъчната шапка“ не работи, и сега възнамеряваше да използва пистолета.
ТРИ
Съдейки по всичко, Мордред Дисчейн бе надценил Уолтър о’ Дим, ала нима това не е една от характерните черти на младостта, която впоследствие се оказва особено важна за оцеляването? И най-тривиалните фокуси на най-несръчния илюзионист изглеждат като истински чудеса в ококорените очи на невръстните му зрители. Уолтър дълго време не осъзнаваше какво се случва, ала да не забравяме, че все пак принадлежеше към породата на тези, които излизат сухи от водата при всевъзможни критични ситуации, истина ви казвам, и когато прозрението го осени, реакцията му беше мигновена.
Има една приказка — „слон в хола“, която добре изразява какво означава да живееш с наркоман, алкохолик или психопат. Хората извън тези взаимоотношения често питат: „Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години? Не видяхте ли слона в хола?“ Почти всеки, който живее при по-нормални обстоятелства, не може да разбере отговора, който в повечето случаи гласи: „Съжалявам, но беше там, когато се нанесох. Не знаех, че е слон; взех го за част от мебелировката.“ Макар и рядко, при някои хора — при късметлиите — идва момент на просветление, когато те внезапно съзират разликата. Този миг настъпи и за Уолтър. Малко късничко наистина, но по-добре късно, отколкото никога.
„Няма да ме наакаш, нали?“ — това бе въпросът, който зададе, а прозрението го връхлетя между „наакаш“ и „нали“. Тогава разбра, че в къщата му е влизал натрапник… и през цялото време е тършувал из нещата му. И този нашественик не беше някакво си бебенце, а върлинест младеж с пъпчива кожа и тъп, любопитен поглед. Това навярно бе най-добрият и правдив образ, с който Уолтър можеше да си представи Мордред Дисчейн; проникнал с взлом тийнейджър, който се бе надрусан с някакъв почистващ препарат в аерозолна опаковка.
И този натрапник беше бърникал из главата му през цялото това време! Господи, как не бе могъл да забележи това? Пъпчивият юноша дори не се опитваше да се скрие; обикаляше насам-натам със зяпнала уста и разглеждаше всичко.
Плановете му да вземе Мордред със себе си, да го използва, за да се отърве от Роланд (ако стражите на онзи девар-той не го убиеха преди това), след което да убие малкото копеленце и да отреже безценната му лява пета — рухнаха в един миг. В следващата секунда в главата му съзря нов план, най-простият от всички. „Не трябва да му позволявам да разбере, че знам всичко. Един изстрел — това е най-големият риск, който мога да поема, и то само защото трябва да го направя. После бягам. Ако го убия, добре. А ако не успея, сигурно ще умре от глад, преди…“
Внезапно Уолтър осъзна, че ръката му се е вцепенила. Четирите му пръста продължаваха да стискат дръжката на пистолета в джоба на анорака му, но се бяха превърнали в камък. Петият се намираше на милиметри от спусъка, ала и той бе изгубил способността да се движи. Все едно го бяха погребали в бетон. В този момент мъжът, наричащ се Рандал Флаг, за пръв път видя светещата жица. Тя се появи от розовата устичка на бебето, седящо на стола, проточи се през стаята, блещукайки под светлината на лампите, и накрая се омота около тялото му на нивото на гърдите му, приклещвайки ръцете му. Мъжът осъзнаваше, че жицата всъщност не съществуваше… ала в същото време тя беше там.
Бе напълно обездвижен.
ЧЕТИРИ
Мордред не можеше да види светещата жица, навярно защото не беше чел романа „Потъването на кораба“ от Ричард Адамс. Обаче бе имал възможността да проучи съзнанието на Сузана и това, което видя сега, му заприлича до голяма степен на нейния Коган. Само дето вместо циферблати с надписи „МЪНИЧЕ“ и „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“ пред погледа му се разкриха такива, които контролират двигателните функции (Мордред веднага го завъртя в положение „ИЗКЛЮЧЕНО“), мисловните процеси и мотивацията. Без съмнение устройството беше доста по-сложно от онова в главата на мъничкия рунтавелко — там имаше само две-три лостчета, — но пак бе доста лесно за управление.