Единственият проблем се състоеше в това, че беше бебе.
Проклето бебе, което не можеше да слезе от тъпия стол.
Ако наистина възнамеряваше да превърне този ходещ деликатес в апетитни хапки, трябваше да действа бързо.
ПЕТ
Уолтър о’ Дим си каза, че изобщо не е толкова стар, че да стане прекалено доверчив — просто бе подценил малкото чудовище, осланяйки се не на знанията си за него, а на това, което виждаше. Същевременно бе имунизиран срещу така свойствената за младостта парализираща паника, което му даваше възможността да обмисли трезво ситуацията.
„Ако иска да направи нещо друго, освен да стои на стола си и да ме зяпа с бебешките си зъркели, ще трябва да се преобрази. А когато започне трансформацията му, контролът му над мен ще отслабне. И това ще бъде моят шанс. Не е много, но е единственото, което ми остава.“
В този миг той видя как по тялото на бебето пробягва ярка червена светлина — от главата до върха на миниатюрните пръстчета на краката му. Пухкавото розово телце на коварния ба-боу започна да потъмнява и да се подува, а от торса му се подадоха изкривени и дълги крайници. В същата секунда светещата жица, излизаща от устата на пеленачето, сякаш се разтвори във въздуха, а заедно с нея изчезна и примката, държаща го в плен.
„Няма време дори за един-единствен изстрел, не и сега. Бягай. Бягай от него… от тази твар. Това е единственото, което можеш да направиш. Изобщо не трябваше да идваш тук. Позволи на омразата, която изпитваш към стрелеца, да те заслепи, но навярно все още не е твърде къс…“
Той се обърна към стълбата в пода, докато в главата му стремително препускаха тези мисли, и тъкмо щеше да стъпи на първото стъпало, когато светещата струна се появи отново… само че този път се уви не около гърдите му, а около врата му — като гарота.
Уолтър се завъртя рязко на сто и осемдесет градуса, докато хриптеше, дишаше тежко и бълваше слюнка, и изведнъж усети как примката около шията му разхлаби мъничко хватката си. В същото време невидима ръка се плъзна по челото му и отметна качулката от главата му. Той винаги ходеше с качулка, стига да имаше подобна възможност; в провинциите на юг от Гарлан го знаеха като Уолтър Ходжи. Последната дума имаше две значения: мрачен и качулка. Нима тази конкретна качулка (беше я взел от една изоставена къща в градчето Френч Ландинг в щата Уисконсин) никак не му беше помогнала, така ли?
„Мисля си, че май достигнах полянката в края на пътя“ — помисли си Уолтър, докато гледаше как паякът се приближава към него на седемте си крака — подута, пъргава твар (по-пъргава от бебето и четири хиляди пъти по-гнусна) с уродлив израстък във формата на човешка глава, чиито сини очи се взираха в него над покрития с черен мъх гръб на членестоногото. На корема на паяка се виждаше червеното рождено петно, намиращо се на петата на бебето. Формата му беше на пясъчен часовник — също като окраската на женските екземпляри от вида „черна вдовица“. В този миг Уолтър осъзна, че точно този белег му трябваше; убийството на бебето и ампутирането на петата му нямаше да доведе до нищо. Значи идването му в Контролния център от самото начало е било обречено на провал.
Паякът се надигна на трите си задни крака и впи предните в дънките на мъжа; платът издаде противен стържещ звук. Очите на съществото се вторачиха в него с тъпото любопитство на натрапника в къщата му, когото си бе представил толкова добре.
— О, да, боя се, че това е полянката в края на пътя за теб — прогърмя в главата му, сякаш думите излизаха от мощен високоговорител. — Но ти възнамеряваше да сториш същото с мен, нали така?
— Не! Във всеки случай, не веднага…
— Щеше да направиш точно това! „Не се опитван да измамиш измамника!“, както би казала Сузана. Ето защо сега, ще направя на този, когото наричаш мой Вял баща, малка услуга. Моуке и да не си бил неговият най-страшен враг, Уолтър Пауик (както те наричаха много отдавна), но признавали че беше най-отдавнашният му противник. И сега ще те измета от пътя му.