След като веднъж вече бе усетил вкуса на кръвта, Мордред внезапно загуби всякакъв интерес към встъпителната част. Сега всичките му мисли се бяха слели в едно: яж! Той се нахвърли върху Рандал Флаг, Уолтър о’ Дим, Уолтър Падик и така нататък. Последваха още писъци, но не бяха много. Скоро след това отдавнашният враг на Роланд престана да съществува.
ШЕСТ
Този мъж бе полубезсмъртен (това звучи почти толкова глупаво като „най-уникален“) и може би поради това се оказа легендарно угощение. След като се натъпка до пръсване, Мордред внезапно почувства силно гадене, ала го овладя, както направи и със следващото си желание — да се превърне в бебе и да поспи.
Ако наистина възнамеряваше да намери вратата, за която му бе говорил Уолтър, трябваше да тръгне още сега — в тази си форма, която му позволяваше да се движи с прилична скорост. Ето защо, без дори да удостои с поглед изсъхналия труп зад себе си, малкият крал пъргаво скочи на първото стъпало и се заспуска по стълбата. Тя го отведе до вонящ на урина проход, който най-вероятно бе изсечен в пустинната скала.
Всички знания на Уолтър — поне хиляда и петстотин години житейски опит — в момента се намираха в мозъка на Мордред.
Следите на човека в черно го отведоха до изоставена асансьорна шахта. Паякът се пъхна в кабината и натисна бутона за „нагоре“ със заострения си нокът, ала не се случи нищо, ако не броим изтормозеното бръмчене, което се чуваше над главата му, и мириса на пържена кожа за обувки, излъчващ се от контролния панел. Членестоногото пропълзя по стената на кабината, отвори люка на тавана и се провря навън. Това, че трябваше да се провира, ни най-малко не го изненада — вече бе станал доста по-едър.
Той се заизкачва по кабела,
(вижте, вижте! паяче пълзи по олука)
докато не стигна до вратата, откъдето, както му показаха сетивата, бе минал Уолтър, за да влезе в асансьора и да се отправи на последната си мисия. Двайсет минути по-късно (все още преливащ от енергията, която му даде възхитителната кръв на жертвата му), той стисна до мястото, където дирята на човека в черно се разделяше. Това можеше да го постави в задънена улица — в много отношения седмокракото създание си оставаше дете, — но към едната от следите се присъединяваше мирисът на другите и Мордред тръгна в тази посока; оттук бяха минали Роланд и неговият ка-тет. Навярно Уолтър ги бе следвал известно време, след което се беше върнал да открие кралския син. Да открие съдбата си.
След още двайсет минути Мордред достигна до врата, отбелязана не с надпис, а със сигул, значението на който му беше пределно ясно:
Въпросът беше дали да я отвори сега, или да изчака. Детското нетърпение пламенно настояваше за първото, докато зрялата разсъдливост подкрепяше второто. Чудовищният му апетит бе заситен и известно време нямаше да мисли за храна, особено ако се преобразеше в човек за малко. Пък и откъде можеше да знае, че Роланд и другарите му не го чакат от другата страна на вратата? Тези стрелци бяха нечовешко бързи и като нищо можеше да загине под вражеския им огън.
Можеше да почака; не изпитваше никаква необходимост да отваря вратата, като изключим детинския му стремеж да получи всичко, и то веднага. Ненавистта у пето не гореше с такива буйни пламъци както при Уолтър. Собствените му чувства бяха доста по-сложни и в тях намираха място тъгата, самотата и — да, по-добре да го признае любовта. Мордред предполагаше, че за известно време можеше да се наслади на тази меланхолия. Беше сигурен, че от другата страна на вратата щеше да има предостатъчно храна, така че нямаше да остане гладен. Щеше да яде, да расте и да наблюдава. Да наблюдава баща си, сестрата си майка и своите ка-братя Еди и Джейк. Щеше да наблюдава как вдигат бивак през нощта, как запалват огън и се разполагат в кръг около него. Щеше да ги наблюдава от своето място, което беше винаги извън който и да е кръг. Вероятно щяха да почувстват присъствието му навярно щяха да започнат да се оглеждат разтревожено в нощта, питайки се какво ли се крие в мрака.
Той се приближи до вратата, надигна главогръда си и задраска по повърхността й с предните си крайници. Жалко, че нямаше шпионка. Сигурно можеше да я отвори още сега, без да се подлага на опасност. Какво беше казал Уолтър? Че ка-тетът на Роланд възнамерява да освободи Разрушителите, каквото и да представляваха те (навярно в съзнанието на някогашния придворен чародей имаше отговор на този въпрос, ала засега Мордред нямаше намерение да го търси).