„Когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане!“
Ами ако Роланд и дечицата му намереха смъртта си от другата страна? Ако попаднеха в засада? Паякът си каза, че веднага би разбрал за това. Щеше да усети смъртта им като лъчетръс в главата си.
Какъвто и да беше случаят, спокойно можеше да почака, преди да се промъкне през вратата, маркирана с гръмотевичния облак и мълнията. А когато я преминеше? Ами тогава щеше да ги намери. Да подслушва съвещанията им. Да ги наблюдава — без значение дали са будни или спят. Най-много щеше да внимава с този, когото Уолтър бе нарекъл Белия му баща. Ако мъжът с мозъчната шапка беше прав за лудостта на Пурпурния крал, значи това беше единственият истински баща, който му бе останал.
А дотогава…
„Дотогава може малко да поспинкам.“
Паякът пропълзя по стената на голямата зала, от чийто таван висяха множество големи предмети, и си изплете паяжина. Когато се намести в нея обаче, вече беше в облика на бебе — голичко, розово ба-боу с вид на едногодишно момченце, заспало надолу с главата, високо над хищниците, които можеха да дойдат на лов по тези места.
Четвърта глава
Вратата към Тъндърклап
ЕДНО
Когато четиримата пътешественици се събудиха (Роланд беше първият, който отвори очи; точно след шест часа), завариха още сандвичи на покрития с кърпа поднос, както и допълнително количество напитки. От домашния помощник обаче нямаше и помен.
— Добре, стига толкова — каза Стрелеца, след като повикаха Найджъл за трети път. — Той ни каза, че времето му изтича; явно, докато сме спали, е изтекло съвсем.
— Той вършеше нещо, което не искаше да върши — отбеляза Джейк. Лицето му изглеждаше бледо, а очите му — зачервени и подпухнали. От недоспиване, помисли си Роланд, след което се удиви на собствената си глупост. Момчето беше плакало за татко Калахан.
— Какво? — попита Ед, докато премяташе торбата си през рамо и вдигаше Сузана на гърба си. — За кого? И защо?
— Не знам — отвърна Джейк. — Той не искаше да разбера, а не ми се струваше редно да надничам в главата му. Знам, че е само един робот, но с този приятен глас и изискани маниери ми изглеждаше нещо повече.
— Това са скрупули, които трябва да преодолееш — каза му Роланд, стараейки се да бъде максимално деликатен.
— Тежа ли ти много, скъпи? — весело попита Сузана, обръщайки се към Еди. — Или май трябва да попитам: „Много ли ти липсва добрата стара инвалидна количка?“ Да не говорим за онзи хамут от еленова кожа.
— Сюз, та ти намрази хамута още от първия миг, когато го видя — усмихна се съпругът й. — Не е ли тъй?
— Не питам за това и ти го знаеш.
Лекотата, с която Дета пропълзяваше в гласа на Сузана или надничаше от лицето й (което беше малко плашещо), всеки път изумяваше Роланд. Самата Сузана — едва ли си даваше сметка за тези нашествия, за разлика от съпруга й.
— Готов съм да те нося до края на света — разнежи се Еди и я целуна по върха на нослето. — Стига само да не качиш пет килограма или повече. Тогава ще те зарежа и ще си потърся по-изящна дама.
Тъмнокожата жена го ръгна — не особено нежно — в ребрата и се обърна към Роланд:
— Това място е огромно, спуснем ли се веднъж долу. Как ще намерим вратата, която отвежда в Тъндърклап?
Техният дин поклати глава. Не знаеше.
— Какво ще кажеш ти, друже? — попита Еди момчето. — Ти си силен в интуицията. Можеш ли да се възползваш от дарбата си, за да намериш портала, който ни трябва?
— Може би… — сви рамене момчето, — ако знаех откъде да започна. Ала не знам.
След тези думи и тримата се обърнаха към Стрелеца. Не — и четиримата, защото дори и прокълнатият от боговете рунтавелко се взираше в него. Навярно Еди би пуснал някой майтап, за да разсее напрежението, което създаваше този общ поглед, и Роланд даже се порови в паметта си за подходяща шега. Нещо от сорта на „твърде много погледи развалят пая“? Не. Тази поговорка, която бе научил от Сузана, беше за готвачи и супи. Накрая просто каза:
— Ще се повъртим насам-натам, както правят хрътките, когато изгубят следата, и ще видим какво ще открием.