Ко седна пред затворената врата, която се отваряше и в двете посоки, вирна опашка и излая:
— Еик, ’вори, ’вори! ’Вири, Ейк!
— Да, да — каза му Джейк. — Ей-сегичка. Не бързай.
— „ЗОНА ЗА ПОДДРЪЖКА“ — прочете Еди. — Звучи обнадеждаващо.
Продължаваха да бутат количката от неръждаема стомана, на която седеше безногата жена. Досега се бяха натъкнали само на едно стълбище, което преодоляха без особени усилия. Сузана се бе спуснала по обичайния си начин — по задник, — а Роланд и Еди вдигнаха масата и я пренесоха. Джейк вървеше между жената и мъжете, държейки револвера на младия мъж в поза „стража“ — стиснал оръжието в дясната си длан и положил дългото му дуло в сгъвката на лявата си ръка.
Сега Роланд извади собствения си револвер, опря го на дясното си рамо и отвори вратата. Прекрачи прага леко приведен, готов да се хвърли вляво или вдясно или да отскочи назад, ако възникнеше подобна необходимост.
Ала такава необходимост не възникна. Ако Еди беше влязъл пръв, навярно щеше да си помисли (макар и за миг), че е нападнат от летящи Вълци — като летящите маймуни в „Магьосникът от Оз“. Роланд обаче не страдаше от богато въображение и въпреки че значителна част от флуоресцентните лампи бяха изгорели, не загуби нито секунда — или адреналин — в погрешни заключения. Той веднага разпозна висящите от тавана обекти — това бяха повредени роботи-опустошители, очакващи ремонт.
— Влизайте — рече той и думите му отекнаха в стените и тавана на просторното помещение, създавайки ехо. Някъде високо сред сенките се чу пърхане на криле. Най-вероятно лястовички или хамбарни ръждивчета, които бяха дошли от външния свят, за да си свият гнезда на топло. — Мисля, че всичко е наред.
Еди, Сузана и Джейк прекрачиха прага и застинаха с отворени усти, когато погледнаха нагоре. Единствено четириногият им приятел не беше впечатлен. Той се възползва от паузата, за да се почеше — първо от лявата, а после и от дясната страна. Накрая Сузана, която продължаваше да седи на металната маса, възкликна:
— Много неща съм виждала през живота си, но нищо не може да се сравнява с това!
Еди и Джейк бяха на същото мнение. Огромната зала буквално гъмжеше от Вълци, сякаш застинали по време на полет. Някои носеха зелените си качулки и плащове в стил доктор Дум, а други бяха лишени от каквито и да е дрехи и стоманените им корпуси проблясваха. Една част бяха без глави, друга — без ръце, а на трети им липсваше по един крак. Сивите им метални лица се хилеха или зъбеха в зависимост от ъгъла, под който падаше светлината. На пода се търкаляха зелени плащове и ръкавици. На около четирийсетина метра от вратата (залата бе дълга най-малко двеста метра) се открояваше самотен кон — легнал по гръб, с крака, стърчащи нагоре във въздуха. Главата му я нямаше и от шията му се подаваха жълти, зелени и червени жици.
Тръгнаха бавно след Ко, който заприпка напред, без да проявява никакъв интерес към роботите, изпълнили помещението. Шумът от движението на количката на Сузана беше много силен, а ехото го правеше направо зловещ. Тъмнокожата жена не можеше да откъсне поглед от тавана. Отначало — и то само защото лампите в близост до вратата бяха изгорели — тя си бе помислила, че Вълците се реят във въздуха благодарение на някакво антигравитационно приспособление. После обаче, когато отидоха в по-осветен участък, видя жиците, на които висяха.
— Сигурно тук са ги ремонтирали — каза тя. — Докато все още е имало кой да ги ремонтира, де.
— А там според мен са ги зареждали — посочи Еди към далечната стена, по протежението на която се виждаха множество ниши. В някои от тях имаше Вълци — прави, застинали абсолютно неподвижно. Други бяха празни и там стърчаха контакти и розетки.
Джейк внезапно се захили.
— Какво толкова смешно видя? — попита го Сузана.
— Нищо — отвърна момчето. — Просто… — Мрачният хангар отново бе огласен от звънкия му смях. — Приличат ми на пътници, наредени на опашка пред телефонните автомати в Пен Стейшън, за да се обадят вкъщи или в работата си.
Еди и Сузана се замислиха над думите му, след което също избухнаха в смях. Роланд също си помисли, че наблюдението на Джейк е много точно. След всичко, което бяха преживели заедно, това никак не го учудваше. Даже го радваше. Това, че момчето плачеше за татко Калахан — все пак той му беше приятел, — бе нещо съвсем нормално, ала беше хубаво, че можеше и да се смее както преди. Това беше много добър знак.