— Можем ли да ви се доверим? — попита Роланд. Въпросът прозвуча съвсем небрежно, сякаш Стрелеца го бе задал само за да убие времето.
— Налага се — рече Тед Бротиган. — Нямате си никой друг. Както и ние.
— Ако бяхме на тяхна страна — започна Динки, — не мислите ли, че щяхме да носим по-свестни обувки от тези мокасини, направени от шибани автомобилни гуми? В „Синия рай“ можеш да получиш всичко, което пожелаеш… с изключение на няколко основни неща. Неща, които не смяташ за крайно необходими, но… добре де, ще го кажа така — трудно е да се разбунтуваш, когато нямаш нищо друго освен чехлите, които са ти дали в „Алгул Сиенто“.
— Още не мога да повярвам — рече Джейк. — Всичките тези хора, които работят, за да разрушат Лъчите. Не се обиждайте, но…
Динки се обърна към него със стиснати юмруци и напрегната, гневна усмивка на лицето си. Ко незабавно пристъпи пред Джейк, ръмжейки гърлено, и оголи зъбите си.
— Така ли? Е, сега ще ти кажа нещо, хлапе. Аз се обиждам. Обиждам се като едно шибано копеле. Знаеш ли какво е цял живот да бъдеш аутсайдер, непрекъснато да те вземат за посмешище, винаги да бъдеш Кери на шибания абитуриентски бал?
— Кой? — попита смутено Еди, ала младежът се беше развихрил и не му обърна никакво внимание.
— Тук има хора, които не могат да вървят или да говорят. Една мацка няма ръце. Неколцина са хидроцефали, което означава, че главите им стигат до шибания Ню Джърси. — Динки разпери ръце, за да илюстрира думите си, и четиримата пътешественици помислиха, че преувеличава. По-късно щяха да открият, че изобщо не е така. — Горкият стар Станли например е от онези, които не могат да говорят.
Роланд погледна към бледото лице на Станли. Брадата му беше набола, а над челото му се виеха тъмни къдрици. Стрелеца се усмихна.
— Мисля, че може да говори — рече той. — Носиш ли името на баща си, Станли? Сигурен съм, че го носиш.
Мълчаливият човечец наведе глава и страните му възвърнаха руменината си. Той се усмихна едва забележимо и в същото време започна да плаче. „Какво, по дяволите, става тук?“ — запита се Еди.
Тед също беше учуден.
— Сай Дисчейн, дали бих могъл да ви попитам…
— Не, не, нали сам каза, че нямаме никакво време — отвърна рязко Стрелеца. — Разрушителите знаят ли как ги хранят? Поточно, с какво ги хранят, за да увеличат силите им?
Беловласият мъж седна на една от канарите и погледна надолу към стоманената мрежа от железопътни линии.
— По някакъв начин е свързано с децата, които качват на влака, нали? — попита мрачно той.
— Да.
— Не, не знаем — нито те, нито аз — обади се мрачно Бротиган. — Всеки ден ни дават по дузина хапчета. Носят ни ги сутрин, на обяд и вечерта. Някои са витамини. Предназначението на други без съмнение е да ни държат кротки и покорни. Имах късмета да ги изхвърля от организма си, какъвто е случаят и с Динки и Станли. Само че… за да се прочистиш от тези химикали, Стрелецо, трябва да искаш да се прочистиш. Разбираш ли ме?
Роланд кимна.
— Дълго време си мислех, че ни дават и нещо като… как да го кажа… мозъчен стимулатор… но при наличието на толкова много хапчета е невъзможно да кажеш кое за какво е. Кое ни прави канибали, кое — вампири, и кое — и двете — Тед замлъкна, взирайки се във фантастичния сноп лъчи. След малко разпери ръце във въздуха и Динки улови едната му длан, а Станли — другата.
— Гледайте — прошепна младежът, — Това е много яко.
Белокосият мъж затвори очи. Другите двама последваха примера му. За миг не се случи нищо особено — просто трима мъже, хванати за ръце, се взираха през мрачната пустош към лъча, който сякаш бе излязъл от филм на Сесил Б. Де Мил… „Да, взираха се“ — каза си Роланд. Дори и със затворени очи.
Слънчевият лъч изчезна. За десетина секунди „Синият рай“ помръкна като пустинята, станция Тъндърклап и склоновете на Малката игла, след което златистото сияние се появи отново. От гърдите на Динки се отрони хриптяща въздишка на облекчение и той пусна ръката на Тед. Миг по-късно белокосият мъж се освободи от Станли и се обърна към Роланд.
— Ти ли направи това? — попита Стрелеца.
— Тримата заедно — рече Бротиган. — Но най-вече Станли. Дарбата му е изключително силна. Едно от малкото неща, които са в състояние да ужасят Прентис, отрепките и тахийните, е изчезването на изкуствената светлина. Напоследък това се случва все по-често и по-често, и не винаги се дължи на обстоятелството, че се месим в работата на машинариите. Машинариите просто… — Вдигна рамене. — Просто престават да работят.