Хлипането на Уенди спря. Сега само подсмърчаше. Уилям също замлъкна. Той протегна пълна ръчичка и дръпна фланелката на сестра си. Тя се обърна. Той започна да гука. На Тад тяхното бъбрене винаги му изглеждаше някак свръхестествено. Приличаше му на някакъв чужд език, но беше невъзможно дори да различиш кой е, защото говорът сякаш бе ускорен на бързи обороти. Уенди се усмихна на брат си, въпреки че от очите й все още течаха сълзи и бузите й бяха мокри от тях. Тя му отвърна нещо, гукайки. Сякаш проведоха някакъв разговор в своя интимен свят — света на близнаците.
Уенди протегна ръка и погали рамото на Уилям. Те се спогледаха и продължиха да гукат.
Добре ли си, сладичкото ми?
Да, ударих се, миличък Уилям, но не лошо.
Искаш ли да не ходим на вечеря у Стадли, сърце мое?
Ще отидем, но е много мило от твоя страна, че ме питаш.
Сигурна ли си, скъпа моя Уенди?
Да, миличък Уилям, няма нищо счупено, само дето май съм се наакала в пелените.
О, сладурчето ми, ама че досадно!
Тад се усмихна и погледна крачето на Уенди.
— Ще се появи синина. Всъщност май вече се е появила.
— Ще мине — усмихна му се Лиз. — А и няма да е последната.
Тад се наведе и целуна Уенди по носа, мислейки колко бързо и бурно се разразяваха тези бури — само преди три минути той се бе изплашил, че тя ще умре от липсата на кислород — и колко бързо отминаваха.
— Да — съгласи се той. — Бог да я пази, това няма да е последната.
3.
Когато близнаците се събудиха от късния си следобеден сън в седем часа същата вечер, синината на бедрото на Уенди беше почти черна. По форма приличаше на гъба и беше ясно очертана.
— Тад — извика го Лиз от другата маса за смяна на пелени. — Ела да видиш нещо.
Тад свали пеленките на Уенди, които не бяха мокри, а само навлажнени и ги пусна в кошчето за пране с надпис „нейни“. Взе голата си дъщеря в ръце и я занесе до масата, където лежеше сина му, за да види какво имаше да му покаже Лиз. Погледна Уилям и очите му се разшириха.
— Как мислиш? Не е ли странно? — попита Лиз.
Тад гледа Уилям дълго и накрая каза:
— Да-а-а, доста странно.
Като придържаше Уилям с ръка на масата, Лиз хвърли остър поглед към Тад.
— Ти добре ли се чувстваш?
— Да — отвърна Тад и сам се изненада колко беше спокоен. Сякаш някаква силна бяла светлина бе изгаснала, не като сигнална ракета пред очите му, а някъде в съзнанието му. Внезапно разбра значението на птиците, поне донякъде, а и каква щеше да бъде следващата стъпка. Разбра това, докато гледаше синината на крачето на сина си, еднаква по размер, цвят и разположение с тази на Уенди. След като Уилям бе грабнал чашата на Лиз и изсипал съдържанието й върху себе си, той бе тупнал здраво на дупето си. Но доколкото Тад бе видял, изобщо не бе наранил крачето си. А ето че сега се бе появила същата синка на дясното му краче, която по форма приличаше на гъба.
— Сигурен ли си, че нищо ти няма? — настоя Лиз.
— Те си делят дори и синините — каза той, без да отмества поглед от крака на Уилям.
— Тад?
— Добре съм. — Той докосна бузата й с устни. — Хайде да облечем Психо и Соматичен, какво ще кажеш?
Лиз избухна в смях.
— Тад, ти си хахо!
— Да, абсолютен хахо — усмихна се той със своята странна, далечна усмивка. Занесе Уенди обратно на плота и започна да я повива.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
АВТОМАТИЧНО ПИСАНЕ
1.
Тад изчака докато Лиз си легне преди да отиде в кабинета си. Поспря за миг пред вратата на спалнята, вслушвайки се в равномерното й дишане, за да е сигурен, че спи. Не знаеше дали това, което възнамеряваше да направи, ще бъде от полза, но ако успееше, можеше да се окаже опасно. Изключително опасно.
Кабинетът му, в миналото плевник, бе просторно помещение, разделено на две: място за четене с библиотека, диван и удобен фотьойл, и работен кът. Най-важната вещ в тази част на стаята беше едно старомодно, канцеларско бюро, изключително грозно на вид. То бе белязана и очукана от времето, но изключително удобна мебел. Тад го купи, още когато беше на двадесет и шест години. Лиз казваше понякога, че Тад не иска да се раздели с бюрото, защото тайно вярва, че в него се крие музата му. И двамата се усмихваха на тези думи, сякаш това наистина бе шега.
Над този динозавър висеше полилей с три крушки в стъклени глобуси. Когато Тад ги запали, на отрупаното бюро се очертаха три кръга ослепителна светлина. Сякаш Тад се канеше да играе някакъв странен вид билярд, ала какви точно бяха правилата за игра върху тази неравна повърхност беше трудно да се каже. Но вечерта след падането на Уенди, решимостта изписана на лицето на Тад би уверила страничния наблюдател, че залогът ще е голям, независимо от правилата.