Тад би се съгласил напълно с това. Все пак му трябваше едно цяло денонощие, за да събере кураж.
Погледна за миг пишещата машина, чиято форма се губеше под калъфа. Само лостът за нов ред от неръждаема стомана стърчеше от лявата страна като палеца на стопаджия. Тад седна пред машината, потрепвайки неспокойно с пръсти по бюрото. След малко отвори чекмеджето от лявата страна на машината.
Чекмеджето беше много широко и дълбоко. От него извади дневника си и изтегли чекмеджето докрай. В дъното се намираше глинената чаша, в която държеше моливите Берол Блек Бюти, а те самите се бяха разпилели. Сложи чашата на обичайното й място на бюрото и пъхна моливите в нея.
Затвори чекмеджето и се загледа в моливите. Беше ги напъхал вътре, след като преживя първия си транс, когато написа „ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ“ върху ръкописа на „Златното куче“. Тогава смяташе, че вече никога няма да пише с моливите, но само преди два дни той бе държал в ръката си един от тях, а ето че сега те пак бяха там, където стояха през последните дванадесетина години, докато Старк бе живял с него, В НЕГО. В продължение на дълги периоди Старк си кротуваше, сякаш не съществуваше изобщо. Но когато му хрумнеше някоя идея, старата лисица Джордж изскачаше изневиделица, както човечето на пружина от своята кутия. „Опа! Ето ме и мен, Тад! Давай, брато! Потегляме!“
И в следващите три месеца, точно в десет всяка сутрин, събота и неделя включително, Старк се появяваше. Грабваше един молив и започваше да пише откачените си глупости. С парите от тях Тад плащаше сметките, които не можеше да плати от хонорарите на своите книги. А когато свършеше книгата, Джордж отново изчезваше, като лудият старец, след като изтъкаваше злато от слама за Рапунцел.
Тад взе един от моливите, погледна следите от зъби по дървената му повърхност и го постави обратно на мястото му. Чу се тихо „туп“.
— Моята тъмна половина — промълви Тад.
Ала принадлежеше ли Джордж Старк на Тад? Бил ли е изобщо някога негов? Освен в състояние на транс, Тад не бе използвал тези моливи, откакто написа „Край“ на последната страница на последния роман от Старк „Пътуване до Вавилон“.
Нямаше за какво да ги използва в крайна сметка. Те бяха на Джордж Старк, а Старк беше мъртъв… поне така трябваше да бъде. Сигурно след известно време дори щеше да ги изхвърли.
Но като че ли сега можеше да ги употреби за нещо.
Посегна към чашата, но бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пещ, в която гореше жесток огън.
Не още.
Извади химикалката от джоба на ризата си, отвори дневника си и след известно колебание започна да пише:
Ако Уилям заплаче и Уенди започва да плаче. Но аз открих, че връзката между тях е много по-дълбока и по-силна. Вчера Уенди падна по стълбите и й излезе синина, като голяма, тъмносиня гъба. А когато бебетата се събудиха от сън и Уилям имаше синина. Със същата форма и на същото място.
По-нататък Тад продължи в характерния за дневника си стил, задавайки си сам въпроси, на които отговаряше. Докато пишеше осъзна, че този начин да открива истината за собствените си мисли, сам по себе си говореше за някаква двойственост. А може би беше просто още едно проявление на раздвоеното му съзнание и дух, нещо характерно за него и изключително загадъчно.
Въпрос: Ако снимам синините на крачетата на децата си и ги сравня, дали ще се окажат напълно еднакви?
Отговор: Да, така мисля. Това е като отпечатъците от пръсти и като гласовите характеристики.
Тад се облегна за момент, почуквайки с химикалката дневника си, размишлявайки върху написаното. После отново се наведе напред и започна да пише по-бързо.
Въпрос: Съзнава ли Уилям, че има синина? Отговор: Не, не мисля, че го съзнава.
Въпрос: Знам ли какво представляват врабчетата, какво е значението им?
Отговор: Не.
Въпрос: Но знам, че има врабчета. Това поне го знам, нали? Каквото и да си мисли Алън Пангборн или някой друг, аз знам, че има врабчета и знам, че те отново летят, нали?
Отговор: Да.
Сега химикалката направо препускаше през страницата. Не бе писал така бързо и то без да се замисля от месеци.
Въпрос: Знае ли Старк, че има врабчета?
Отговор: Не. Каза, че не знае и аз му вярвам.
Въпрос: Сигурен ли съм, че му вярвам?
Спря за малко, а после написа:
Старк знае, че има нещо. Но и Уилям знае, че има нещо. Ако има синина на крачето му, сигурно го боли. Но синината си дължи на падането на Уенди по стълбите. Уилям знае само, че има наранено място.