„целостта си“ написа ръката му, сякаш за да подсили предишната мисъл и изведнъж Старк видя как забива химикалката в Бомънт. Помисли си: „И аз мога да го правя. Не мислех, че и ти можеш, Тад, защото ти си просто един мухльо в крайна сметка. Но опре ли ножа до кокала… аз се оправям, копеле такова. Време е вече да го разбереш.“
Въпреки че това сякаш бе сън в съня и че той бе обхванат от ужасното, шеметно усещане на безконтролност, част от непоклатимото му, свръхсамочувствие се възвърна и той успя да пробие щита на съня. Успя да изплува на повърхността, преди Бомънт да го удави и в този миг на триумф овладя химикалката… и най-сетне успя да напише нещо с нея.
За момент, но само за момент, изпита чувството, че две ръце държат два различни инструмента за писане. И това чувство бе така ясно и реално, че не можеше да не е истинско.
„няма никакви птици,“ написа той. Това бе първото истинско изречение, което бе написал като живо същество. Беше му много трудно да го напише — само същество със свръхестествена решимост можеше да направи това усилие. Но щом веднъж написа думите, усети че силата му се е върнала. Стискането на другата, чужда ръка отслабна, но Старк сам я сграбчи без колебание и милост.
„Нека и ти се подавиш малко — помисли си. — Да видим как ще ти се хареса на тебе.“
В изблик, по-бърз и облекчаващ и от най-силния оргазъм, Старк написа: НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ! Мръсно копеле, махай се от ГЛАВАТА МИ!
След това, без дори да се замисли, мисленето би могло да събуди фатално колебание, той замахна с химикалката. Тя изписа къса дъга и се заби в дясната му ръка… а на сто мили на север той почувства как Тад Бомънт забива един молив Берол Бюти в лявата си ръка.
Тогава се събуди. И двамата се събудиха — този път наистина.
2.
Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.
Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.
Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.
Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.
И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.
Поне не още.
Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.
Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.
— Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.
3.
До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.
Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.
Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.
Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.