Тази мисъл го накара да се захили. Показаха се зъбите му. Приличаха на отровните зъби на змия.
Затвори капачката на шишенцето с фон дьо тена и започна да се пудри. „Започвам вече да смърдя, а скоро и другите хора ще усетят тази миризма, неприятна, тежка, като от месна консерва оставена цял ден на слънце. Това хич не е добре, приятели и другарчета. Ама хич не е добре.“
— Ще почнеш да пишеш, Тад — каза той, гледайки се в огледалото. — А ако имаме късмет, няма да трябва да пишеш дълго. — Усмихна се широко. Видя в огледалото един мъртъв, почернял зъб.
— Аз бързо схващам.
5.
В десет и половина на следващата сутрин продавачът в книжарницата на Хюстън Стрийт продаде три кутии моливи Берол Блек Бюти на един висок, широкоплещест мъж, с карирана риза, джинси и широки слънчеви очила. Лицето на мъжа беше силно напудрено. Явно мъжът бе прекарал нощта обикаляйки баровете със съмнителна репутация. А и както смърдеше явно не беше се напръскал, а направо се бе окъпал в някой евтин парфюм. Дори парфюмът обаче не можеше да скрие фактът, че контето вонеше на мръсно. На продавачът му мина мисълта да си направи шегичка по този повод, но много бързичко се отказа. Вярно, че контето миришеше ужасно, но изглеждаше мускулесто. А и покупката, за щастие, отне съвсем малко време. В крайна сметка педито си купуваше само моливи, а не Ролс Ройс.
По-добре да не закачаме гнилото.
6.
Старк се отби за малко в апартамента в Ист Вилидж, за да напъха нещата си в раница, която бе купил в един магазин за войнишки принадлежности още първия си ден в Ню Йорк. Ако не беше бутилката с уиски, едва ли щеше да си дава труда.
Изкачвайки се по разбитите стълби, той не забеляза три мъртви врабчета, които лежаха на тротоара.
Извървя Бе Авеню пеш, но не вървя дълго. Вече бе разбрал, че решителният човек, винаги може да си намери возило, стига да му притрябва.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
СРОКЪТ ИЗТИЧА
1.
Юнският ден, в който изтичаше едната седмица отсрочка за Тад Бомънт беше по-скоро като юлските горещници. Тад измина осемнадесетте мили до Университета на Мейн под хромирано на цвят небе, надул докрай климатичната инсталация в колата си, въпреки че тя гълташе страшно газ. Следваше го тъмно кафяв „Плимут“. Движеше се на разстояние не повече от две коли зад него и на не по-малко от пет. Рядко позволяваше на друга кола да се настани между тях. Ако пък някоя кола успееше да разкъса късата колона на някое кръстовище или в зоната около училището, кафявият „Плимут“ веднага я задминаваше… а ако не успееше, един от охраната на Тад пускаше за миг синия буркан на таблото отпред. Няколко негови просвятквания свършваха работа.
Тад караше предимно с дясната ръка, като използваше лявата само в краен случай. Ръката му беше по-добре, но все още го болеше ужасно, ако я свиеше по-грубо или размърдаше пръстите си. Броеше минутите преди да дойде часа за поредното болкоуспокояващо хапче.
Лиз, а също и полицаите, които го пазеха, не искаха да го пуснат до университета. За ченгетата въпросът стоеше съвсем просто — не искаха да се делят. За Лиз нещата бяха по-сложни. Като причина да не ходи тя изтъкна ръката му. Раната можела да се отвори при карането. Но по очите й се разбираше, че причината е друга. Причината бе Джордж Старк.
Тя настояваше да й каже за какво, по дяволите, му е притрябвало да ходи до университета? Отговорът на този въпрос Тад подготви предварително, тъй като семестърът беше приключил преди известно време, а и той нямаше летни курсове. Накрая го измисли: кандидатите за спец курса.
За специализирания курс по творческо писане на катедрата кандидатстваха шестдесет студента. Това беше два пъти повече от миналата година, но пък миналата година светът, включително и тази част от него, която изучаваше английска литература в Университета на Мейн, не знаеше, че скучният Тад Бомънт и страховитият Джордж Старк бяха едно и също лице.