Тад каза на Лиз, че иска да вземе писмените работи на тези студенти и да ги прегледа, с цел от шестдесет да ги ореже на петнадесет — максималната бройка, която можеше да допусне в своя спец курс (и вероятно с четиринадесет повече от тези, които реално можеше да обучава). Тя естествено настоя да й обясни защо не може да отложи тая работа поне до юли, като му напомни, че миналата година я бе свършил чак в средата на август. Той се оправда с големия брой кандидати и добави добродетелно, че не би искал миналогодишният мързел да му стане навик.
Най-накрая Лиз престана да протестира, не защото успя да я убеди с аргументите си, а защото разбра, че той е решен да отиде, независимо от всичко. А и тя съзнаваше, като него, че рано или късно, ще трябва да започнат да излизат. Да се крият вкъщи, докато някой пипне или утрепе Старк, не беше особено привлекателна алтернатива. Въпреки това очите й бяха пълни със страх и въпроси, на които нямаше отговор.
Тад целуна Лиз и децата и побърза да тръгне. Стори му се, че Лиз всеки момент ще се разплаче и ако това станеше преди да е тръгнал, щеше да си остане вкъщи. Разбира се, че не отиваше заради спец курса. А заради срока.
Сутринта се събуди с неприятното чувство на потискащ страх. Стомахът му се бе свил на топка. Джордж Старк му се обади на 10 юни и му даде една седмица, за да започне да пише за кражбата с бронираната кола. Тад не бе написал нищо на хартия, макар че с всеки изминат ден виждаше все по-ясно как ще се развие фабулата. Няколко дни дори я сънува. Предпочиташе го пред съня, в който обикаляше собствената си изоставена вила и всичко, до което се докоснеше, експлодираше. „Срокът. Срокът изтече.“ Това беше първата му мисъл тази сутрин.
Значи беше дошло време отново да си поговори с Джордж, макар че никак не му се искаше. Трябваше да разбере колко е ядосан Джордж. Май знаеше отговора на този въпрос. Ала съществуваше и такава възможност: ако Старк беше толкова бесен, че не можеше да се владее, то Тад можеше да го разяри до такава степен, че старата лисица Джордж съвсем да загуби контрол и да направи някоя сериозна грешка.
„Разпадам се.“
Тад имаше чувството, че Старк вече бе допуснал сериозна грешка, като позволи ръката на Тад да напише тези думи в дневника. Стига само да можеше да разбере какво точно значат те. Имаше някаква представа… но не беше сигурен. А една погрешна стъпка можеше да му коства не само неговия живот.
Затова сега караше към университета, към кабинета си във факултета по английски. Отиваше там не за да вземе работите на кандидатите за курса, въпреки че щеше да ги вземе, а защото там имаше телефон, който не се подслушваше и защото трябваше да се направи нещо. Срокът изтече.
Помисли си, поглеждайки лявата си ръка на кормилото и то не за първи път през тази дълга седмица, че телефонът не беше единственият начин за връзка със Старк. Бе доказал това… но цената се оказа много висока. Тя включваше не само мъчителната болка от забиването на подострен молив в ръката му, но и ужасът, че можеше да загуби пълен контрол над тялото си и да се нарани сам по заповед на Старк, на старата лисица Джордж, на духът на един човек, който никога не бе живял. Истинската цена бе платил в съзнанието си. Истинската цена бяха врабците и ужасяващата истина, че силите, които действаха бяха далеч по-големи, по-неразбираеми и от самия Джордж Старк.
Той все повече се уверяваше, че врабците означават смърт. Но за кого?
Ужасяваше се дори от мисълта, че ще трябва да рискува отново да повика врабците, за да се свърже със Старк.
Той виждаше как те долитат, долитат до онова незнайно място, където двамата със Старк се свързваха. Там, където след време Тад ще трябва да влезе в схватка със Старк за душата, която двамата деляха.
Страхуваше се, че знае кой ще излезе победител в тази схватка.
2.
Алън Пангборн седеше в кабинета си. Офисите на шерифа на областта Касъл, заемаха едно крило от сградата на общинския съвет на Касъл Рок. И за него тази седмица се оказа дълга и напрегната… но това не беше ново за него. Щом дойдеше лятото в Рок, нещата се развиваха по един и същи начин. Служителите на закона се побъркваха от работа през ваканцията от юни до септември.
Една отвратителна катастрофа с четири коли поради свръх употреба на алкохол по шосе 117 преди пет дни бе отнела живота на двама души. Два дни по-късно Нортън Бригс фраснал жена си по главата с тигана и тя се строполила почти безжизнена на кухненския под. Нортън бе цапардосвал доста пъти жена си през бурния им, двадесет годишен съвместен живот, но този път явно сметнал, че я е убил. Написал кратка, неграмотна бележка изпълнена с разкаяние, след което се гръмнал с един тридесет и осем калибров. Когато жена му се свестила и открила още топлия труп на своя мъчител да лежи до нея, тя пуснала газта във фурната на печката и си напъхала главата в нея. Лекарите от Бърза помощ в Оксфорд я спасили. И то в последния момент.