— Да, има. Обаче, ако взема да ти обяснявам, ще ме помислиш за идиот.
— Просто предчувствие?
— Да — Алън с изненада откри, че наистина има някакво предчувствие, но не знаеше за какво точно. — Човекът, с когото искам да говоря, е пенсиониран лекар на име Хю Притчърд. Той е с жена си. Управителят сигурно знае къде са. Разбрах, че трябва да се регистрираш при влизане в парка и се надявам, че в близост до къмпинга има телефон. И двамата са над седемдесетте. Ако ти се обадиш на управителя, той сигурно ще открие лекаря.
— С други думи, искаш да кажеш, че управителят ще се отнесе по-сериозно към командния офицер на щатската полиция, отколкото към някакъв пиклив областен шериф.
— Много тактично се изразяваш, Хенри.
Хенри Пейтън се засмя самодоволно.
— Така си е. Виж к̀во, Алън, нямам нищо против да направя нещо за тебе, стига да не ме караш да се забърквам и стига да не…
— Не, не. Това е единственото, което искам — отвърна Алън с благодарност.
— Чакай малко, не съм свършил. Стига да разбереш, че не мога да ползвам служебната линия, защото шефът следи всички разговори, приятелю. Следи ги много внимателно. И ако разбере за тоя разговор, ще има да ми трие сол на главата, задето харча парите на нашите данъкоплатци, за да дробя твоята попара.
Алън въздъхна примирено.
— Можеш да използваш личната ми кредитна карта. И кажи на управителя да предаде на Притчърд да ми се обади за моя сметка. Ще платя от собствения си джоб.
От другата страна настъпи кратка пауза, след което Хенри каза със сериозен глас:
— Тая история май е от голямо значение за тебе, Алън?
— Така е, макар че не знам защо.
Настъпи още една пауза и Алън разбра, че Хенри прави усилие да не задава повече въпроси. Най-накрая доброто надделя над любопитството. Или по-вероятно разумът надделя, помисли си Алън.
— Хубаво, ще се обадя и ще предам, че ти искаш да разговаряш с тоя Хю Притчърд във връзка със следствие за убийство в областта Касъл, щата Мейн. Как се казва жена му?
— Хелга.
— Откъде са?
— От Порт Ларами, Уайоминг.
— Окей, шерифе, признай сега — кой е номера на телефонната ти кредитна карта?
Алън въздъхна и му го продиктува.
Само след миг парадът от животни отново маршируваше по слънчевото петно на стената.
„Докторът сигурно няма да ми се обади, а дори и да се обади, няма да може да ми каже нищо, което да ми свърши работа. Та как би могъл?“ — помисли си Алън.
И все пак Хенри беше прав за едно нещо. Алън наистина имаше някакво предчувствие. За нещо. И то не го напускаше.
3.
Докато Алън Пангборн разговаряше с Хенри Пейтън, Тад Бомънт паркираше колата си зад сградата на университета. Слезе, като внимаваше да не удари лявата си ръка. Остана до колата за миг, наслаждавайки се на хубавото време и на необичайната, приспивна тишина в двора на университета.
Кафявият Плимут паркира до неговата кола. От него слязоха двама яки мъже и разпръснаха плахата представа за тишина и спокойствие.
— Ще се кача до кабинета за няколко минути. Може да останете тук, ако искате — рече Тад и измери с поглед две момичета, които вероятно отиваха в източното крило, за да се запишат за някой от летните курсове. Едната беше облечена в сини шорти, а другата — в рокличка, с гол гръб, която свършваше току под извивката на дупето й. Това можеше да накара и най-здравото мъжко сърце да замре. — Наслаждавайте се на гледката.
Двамата полицаи се извърнаха, сякаш главите им бяха прикачени на невидима ос и проследиха с поглед момичетата. Но единият от тях, Тад не знаеше дали беше Рей Гарисън или Роу Харимън, който се водеше шеф, каза със съжаление:
— Много бихме искали, сър, обаче по-добре да се качим горе с вас.
— Ама, то е само на втория етаж…
— Ще чакаме отвън в коридора.
— Момчета, нямате представа колко започна да ме потиска всичко това — рече Тад.
— Такива са заповедите — каза Гарисън или Харимън. За Тад беше ясно, че тоя човек и пет пари не дава дали Тад се чувства потиснат или щастлив.
— Е, да. Заповеди — каза Тад, предавайки се. Отправи се към страничната врата. Двете ченгета го последваха на десетина стъпки разстояние. Според Тад, в цивилни дрехи приличаха още повече на ченгета, отколкото в униформа.
След влажния, неподвижен въздух навън, внезапно го лъхна прохладата от климатичната инсталация в сградата. Ризата му сякаш стана ледена и залепна за гърба му Сградата, изпълнена с толкова глъч и живот през учебната година от септември до май, беше някак зловеща в този съботен следобед в края на пролетта. В понеделник, когато започваше първия триседмичен летен курс, щеше да се изпълни до една трета с обичайния шум и глъч. Сега Тад си помисли с известно облекчение за полицаите, които го следваха. Смяташе, че вторият етаж, на който се намираше кабинета му, ще е съвсем пуст и затова няма да му се наложи да обяснява кои са тия яки, зорки мъжаги с него.