Но телефонът мълчеше.
Осъзна, че гледа в едно чекмедже, което не само бе прочистено, а бе абсолютно празно. Потънал в мисли, той бе извадил всички папки, а не само на тези студенти, които кандидатстваха за неговия курс по творческо писане. Бе извадил дори и ксерокопията на кандидатите за курса по Трансформационна граматика, която, според Принцът на угасналата пура, Роули Дилесипс, бе за Ноам Чомски като евангелието.
Тад отиде до вратата и погледна навън. Харисън и Манчестър стояха на вратата на общата катедрена стая и пиеха кафе. Чашите се губеха в мечешките им лапи. Тад вдигна ръка за поздрав. Харисън на свой ред вдигна ръка и го попита дали ще се бави още дълго.
— Само пет минути — отвърна Тад и двете ченгета кимнаха.
Той се върна при бюрото си. Отдели папките, които му трябваха и започна да прибира останалите в чекмеджето. Движеше се възможно най-бавно, за да дочака позвъняването на телефона. Но той не звънеше. Чу приглушен звън зад затворената врата на някой от кабинетите, който прозвуча някак призрачно в необичайната лятна тишина. „Може Джордж да е сбъркал номера“ — помисли си той и се засмя тихичко. Джордж изобщо нямаше да му се обади. Всъщност Тад беше сбъркал. Явно Джордж пак кроеше някакъв номер. И защо се чуди? Та нали номерата са специалитета на Джордж Старк. Все пак, беше толкова сигурен, че…
— Тадеус?
Тад подскочи и почти изпусна последните шест папки на земята. След като ги хвана по-здраво, се извърна. Роули Дилесипс стоеше на вратата. Пурата му стърчеше като хоризонтален перископ.
— Извинявай, Роули, но ме стресна. Бях на сто хиляди мили оттук.
— Търсят те на моя телефон — рече Роули дружелюбно. — Трябва да е объркал номера. Има късмет, че си бях там.
Тад усети как сърцето му заби силно и равномерно, сякаш в гърдите му имаше барабан и някой бе започнал да думка по него с добре премерена сила.
— Да, има късмет — отвърна Тад.
Роули го измери с поглед. Под подпухналите, зачервени клепачи сините му, живи очи следяха Тад с почти невъзпитано любопитство, което изцяло противоречеше ни дружелюбността типична за разсеяния професор.
— Всичко наред ли, Тадеус?
„Не, Роули. Тия дни се появи един откачен убиец който съм донякъде аз самият. Тоя тип явно може да командва тялото ми и да ме кара да правя странни неща, като например да забивам моливи в ръката си. Затова го смятам за истинско постижение, ако не съм се побъркал, в края на деня. Всичко е пълна каша, стари приятелю.“
— Наред ли? Какво има да не е наред?
— Имам чувството, че в думите ти долавям горчив, ироничен подтекст.
— Бъркаш.
— Така ли? Тогава защо имаш вид на елен, заслепен от светлината на фарове?
— Роули…
— А и човекът, с когото току-що говорих, звучеше като търговски пътник, от който си готов да купиш нещо дори по телефона, само и само да не дойде лично в дома ти.
— Всичко е наред, Роули.
— Е, добре — Роули не изглеждаше убеден.
Тад излезе от кабинета си и се запъти към този на Роули.
— Къде отивате? — извика Харисън след него.
— Търсят ме по телефона на Роули — обясни Тад. — Номерата тук са поредни, така че сигурно някой ги е объркал.
— И е улучил единственият друг човек от катедрата, който е тук? — попита скептично Харисън.
Тад вдигна рамене и продължи.
Кабинетът на Роули беше претъпкан с книги, но уютен. Все още се усещаше миризмата на пура. Две години въздържание явно не бяха достатъчни, за да заличат следите от тридесетгодишния навик. Една мишена за стрелички, върху която бе закачен портрет на Роналд Рейгън, веднага привличаше погледа. На бюрото лежеше отворен големият колкото енциклопедия том на „Фолклорът на Америка“ от Франклин Баринджър. Слушалката беше оставена върху купчина празни, сини листа за изпити. Само при вида на слушалката Тад усети как отново го обгръща познатия задушаващ страх. Сякаш бе обвит в одеяло, което силно се нуждаеше от пране. Тад извърна глава, сигурен че ще види Роули, Харисън и Манчестър до вратата в редица като врабчета на телефонна жица. Но на вратата на кабинета нямаше никой. От коридора се чуваше дрезгавият глас на Роули. Явно бе хванал церберите на Тад да си приказват. Тад бе сигурен, че го е направил умишлено.
Той вдигна слушалката и каза:
— Здравей, Джордж.
— Седмицата ти изтече — каза гласът от другата страна. Беше Старк, но Тад се зачуди дали сега гласовите им характеристики щяха да си съвпаднат. Гласът на Старк не звучеше както преди. Бе прегракнал и груб като гласът на човек, който прекарва доста време във викане по стадионите. — Седмицата ти изтече и не си драснал нито ред.