— Благодаря ти, Роули.
Роули кимна, пак му каза да се грижи за себе си и седна зад бюрото си.
Тад се запъти към своя кабинет.
6.
„Естествено трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Тад спря да прибира ненужните папки в чекмеджето и се втренчи в бежовата IBM пишеща машина. Напоследък всички малки и големи инструменти за писане привличаха хипнотично погледа му. На няколко пъти през изминалата седмица се бе замислял дали във всеки един от тях, като зло духче от бутилка, не се крие по един Тад Бомънт.
„Трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Но тия дни, по-лесно можеше да се установи връзка с покойната мисис Фентън, която правеше кафето силно и гъсто като крем, чрез спиритически сеанси, отколкото посредством електрическа пишеща машина. И защо изобщо бе я споменал? Та тя бе последното нещо, за което си мислеше.
Тад прибра последната папка, затвори чекмеджето, погледна лявата си ръка. Кожата между палеца и показалеца под бинта изведнъж започна да пари и сърби. Потри ръката си в панталона, но от това сърбежът само се засили. Сега започна и да тупти. Усещането за пареща топлина се усили.
Тад погледна през прозореца. Телефонните жици от другата страна на булевард „Бенет“ бяха отрупани с врабчета. Врабчета имаше и по покрива на университетската болница. Накацаха още по един от тенис кортовете.
Струваше му се, че всички го гледат.
„Психопомп. Предвестници на възкръсването на мъртвите.“
Ято врабци се спусна към покрива на Бенет Хол като разпилени от ураганен вятър изгорени листа.
— Не — промълви Тад с треперещ глас. По гърба му полазваха тръпки. Раната му гореше.
Пишещата машина.
Щеше да се отърве от врабците и от парещия, влудяващ сърбеж само, ако използваше пишещата машина.
Желанието да седне пред машината беше непреодолимо. Изглеждаше му съвсем естествено, подчинено на някакъв инстинкт, почти като да пъхнеш ръката си под студената вода, след като си я изгорил.
„Трябва да напиша бележка на мисис Фентън.“
„От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, иначе ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.“
Отвратителното, парещо чувство, че червеи лазят под кожата му, ставаше все по-силно. Пораждаше се в раната му и се разпростираше по тялото му. Очите му сякаш пулсираха в пълен синхрон с приливите на това усещане. А в съзнанието му, образът на птиците ставаше все по-ярък. Виждаше квартала Риджуей на Бергенфийлд под мекото, бяло, пролетно небе. Беше 1960. Целият свят беше мъртъв, освен тези отвратителни, обикновени птици — психопомп. Докато ги гледаше, те полетяха. Небето потъмня от огромните кръжащи ята. Врабците отново летяха.
Отвън врабчетата от жиците и покривите полетяха едновременно във вихър от крила. Няколко подранили студента се спряха насред двора и проследиха как ятото направи ляв завой и отлетя на запад.
Тад не видя това. Той не виждаше нищо друго освен въображаемия мъртъв град, в който незнайно как се бе превърнал родният му Бергенфийлд. Той седна пред пишещата машина, потъвайки все по-дълбоко в мрака на своя транс. И все пак беше твърдо уверен в едно. Лисицата Джордж можеше да го накара да седне пред машината и да потрака на нея, но нямаше да може да го принуди да започне да пише романа, каквото и да направеше. Ако не се поддадеше, старата лисица Джордж щеше или да изчезне, или просто щеше да угасне като свещ. Тад знаеше това, чувстваше го.
Ръката му сама се движеше бясно нагоре-надолу. Тад си помисли, че отстрани сигурно изглежда като героят на анимационното филмче Уайл И. Койота, след като са му ударили с чук лапата. Не изпитваше болка, а по-скоро усещането, че е на път да полудее, както когато те сърби гърбът там където не можеш да се почешеш сам. Сърбеше го не просто кожата. Парещият сърбеж стигаше чак до нервните му окончания и го караше да стиска зъби.
Но дори и това изглеждаше незначително, далечно.
Тад седна пред пишещата машина.
7.
Щом включи машината, сърбежът изчезна… а заедно с него и образът на врабчетата.
Но Тад беше още в транс, а в основата му беше нещо, което той задължително трябваше да напише и той усещаше как всяка клетка от тялото му го призовава неистово да го напише, да го направи, да не отлага. По свой собствен начин, това усещане бе много по-отвратително от образа на врабците и сърбежа под кожата му. Този сърбеж сякаш възникваше някъде дълбоко в мозъка му.
Постави лист хартия в пишещата машина и за момент се почувства напълно изгубен и объркан. След това постави пръстите си върху буквите У ДОМА на средния ред, като да се готвеше да пише по десетопръстната система, от която се бе отказал отдавна.